Андрей Фурсов: Краят на постсъветската епоха (първа част)

February 2nd, 20126:10 pm @

0


Андрей Фурсов: Краят на постсъветската епоха (първа част)

При оценката на отминала година е прието на фиксираме най-важните събития. Но, както пише Фернан Бродел, събитието – това е прах, намеквайки, че смисълът му се разбира само в по-широк временен /и пространствен, добавям аз/ контекст. В единството на породилите го причини и, което е по-важно, последствията – случили се или прогнозирирани, тоест в комплекса на тенденцията. Иначе трудно ще разберем същността.

Не случайно Алън Дълес е отбелязал: човек не винаги може да оцени правилно събитийната информация, но може да улови тенденциите и да направи верните изводи. Ето защо тук ще разгледаме онези събития, които очевидно въплъщават определени тенденции. Това са крупни, каскадни събития, обусловени от цяла съвкупност причини и обстоятелства, събития които на свой ред пораждат цял комплекс /каскада/ от дългосрочни последствия.

2011-то година беше богата на събития.
Ареста и политико-психологическото унищожаване на Доминик Страс-Кан, което беше отражение на схватката между световните финансови групировки и Франция.
Визитата на Ху Дзинтао в САЩ, която ще има далечни последствия в бъдещето.
Появата на новите способи за конфискация на „младите пари“ в САЩ.
Новите разобличения на Асанж.
Съдебният иск на Березовски към Абрамович – великолепна илюстрация за природата и нравите на руските „олигарси“ и руските власти от 90-те години.
Публикуването в New Scientist от 19 октомври на изследванията от Анди Коглан и Дебора МакКинзи за глобалната корпоративна система – нещо по-силно дори от откровенията в Уйкилийкс.
И много други…

Аз обаче ще откроя следните събития: така наречената „арабска пролет“ в северна Африка, която плавно се превръща в „сирийска есен“, норвежкия инцидент и кризата в Еврозоната.
Всяко от тези събития има свое продължение и свой антипод /действието ражда противодействие/ и, което е най-главното, те имат няколко слоя и скрити шифри.
Освен това, по повърхността на тези събития се разливат и звучат като рефрен още две макросъбития, които стават все по-видими след като се уталожи праха на Историята. Те са: краят на неолибералната революция на Хаоса, която изяжда собствените си деца, а накрая и себе си, и краят на постсъветската епоха в Русия и света.
Да започнем с Близкия изток.

Пролетите и есените на Близкия изток

Ясно е, че на гола поляна вълнения не възникват – от нищото не може да се появи нещо. Хора, изгубили надежда има навсякъде. Ако това беше достатъчното условие за революция, досега да е пламнал целия свят. Толкова мащабно макрорегионално явление като „арабската пролет“ изисква сериозна и дълга предварителна работа – организационна, финансова и информационно-пропагандистка. Тази работа беше проведена и обезпечена от сили извън арабския свят – можем да посочим „адреси, явки, имена“ главно в САЩ, при това подготовката отне няколко години. Впрочем тези сили не криеха намеренията си. Сега виждаме резултатите.

Операция „арабска пролет“ има няколко цели и нива.
Първата, очевидната, но съвсем не най-главната – това са въглеводородите.
Втората и по-сериозна: пенапрегнати и оказали се в положението на Римската империя от времето на Траян, САЩ се изтеглят от региона в предишното си качество, сменяйки модела на управление. Но тази смяна изисква хаос – и като средство за преформатиране на региона, и като средство за минимално допускане в него на конкуренти за времето когато се сменят стратегиите за управление. Няма по-добър кандидат за ролата на „г-н Хаос“ от ислямистите. Тези „кучета на верига в глобализацията по американски“ /Л. Лабевьор/. Следователно трябва да бъдат сложени на власт – самостоятелно или с други сили, например с военните – по „турския модел“.

Препъни-камъкът в този процес станаха държавите, в които ислямистите или са притиснати, или не са активни. Такива страни и режими /Либия, Сирия/, управляващите им върхушки и конкретни лидери подлежат на разгром и унищожение, а в случая с Кадафи – на показна екзекуция.
Впрочем, бяха „почистени“ и напълно лоялни на САЩ и запада лидери като Бен Али и Мубарак. Но това стана по други причини. Първата е, че те гравитираха към републиканците и кръговете на Буш, а бяха свалени от клановете около Обама. И второ – това е прочистване на всички върхови позиции от лидери, които са дошли на власт в периода на „неолибералната революция“ 1980-2000 г. като агенти на този проект. И сега проектът се спира, „маврите“ си свършиха работата.
Управляемият хаос – освен всичко друго, той е средство и време за създаване на нови управленски елити – за следващото постлиберално/антилиберално тридесетилетие. А на „маврите“ не им остава друго освен да се утешат със стиховете на един източен поет:

Светът е като шахматна дъска
Ту шах, ту мат, а ние с теб сме пешки
Ще ни придвижат, ще ни притиснат и съборят
И в тъмната кутия ще ни сложат за покой.

И накрая – третото ниво, което е още по-сериозно. При системна криза на капитализма и неговия демонтаж, който вече излиза от контрол, и на фона на
сериозни геоклиматични промени, североатлантическите елити /преди всичко англосансонското ядро / трябва да преминат от „морско“ състояние в „континентално“, или да допълнят „морското с континенталното“, следователно да реализират мечтата на Халфорд Макиндер – контрол над Евразия. За тази цел трябва да бъдат отстранени от сцената: геополитическите /Китай, Русия/ и цивилизационно-психоисторическите /исляма/ конкуренти. Чрез противопоставянето им един на друг.

Големият Близък изток, от Мавритания до Киргизия, и ислямът придобиват първостепенно значение в тази ситуация.
На първо място: заради географското си положение, полумесецът на исляма стои като клин в сърцето на Евразия, в зона от която може да „застраши“ Русия, Китай и даже Индия, създавайки им неразрешими проблеми с удари под пояса.
Второ: именно ислямът и неговите сили могат, според замисъла на евроатлантиците, да се използвят срещу Китай и Русия като средство ако не за окончателно и последно, то поне за предпоследно решение на руско-китайския въпрос.
Оттук и новият курс към съюз с исляма. Съюз, който по своята същност слага кръст на Израел като държава, но не и на еврейството като система от диаспори.

Реализацията на такъв курс се затруднява от редица фактори, главният от които е самия ислям и неговата природа. Следователно на североатлантиците ще им се наложи да проведат цивилизационно-психоисторическа прекодировка на исляма.
Това е третото базово ниво на геоисторическата операция „арабска пролет“ – политическа дефрагментация, икономическа дестабилизация и прекодиране на исляма, макар и частично.

Това, разбира се, е сложна задача, но теоретически изпълнима. Ако кодът на китайската цивилизация е практически неразбиваем, то към исляма като авраамическа религия може да има някакъв подход. Въпреки че е по-малко уязвим отстрана на юдаизма или протестанството, ислямът има някои отворени прозорци към западните юдеохристиянски психоисторически форми. В такива прозорци днес опитват да се вмъкнат лешояди на блогосферата като института „Беркман“ и легион други.
Контраиграта – да превърнат прекодировката в рикошет, който да се върне към онзи „който набърка тази каша съвсем сериозно“ / Вл.Висоцки/.

В този смисъл „арабската пролет“ – това е активната фаза на минимум тристепенна геоисторическа операция, да не говорим за геокултурната сфера, където конфликтът е на магическо ниво. Тази активна фаза доказва че борбата за Близкия изток и преформатирането му като средство за домогване до Евразия /за евразийското бъдеще на англо-американските управляващи елити/, за създаването на посткапиталистическия свят /“глобалната разпределителна икономика“ на Жак Атали/ е в необратим ход.

Но действието е равно на противодействието. В своя Drang nach Osten /придвижване на Изток/ североатлантическите елити се сблъскаха с глобална сила, която е съпоставима с тях в икономически и дори във военен план, но представлява друга цивилизация. Става дума за Китай и неговия Drang nach Westen. Всъщност, в зоната на китайското влияние вече влизат Пакистан и Афганистан /доколкото „гробището на империите“ въобще се подава на някакво влияние/. Да прибавим и Иран, който играе все по-значима роля в световната сенчеста политика, стеснявайки пространството около Израел. Съюзник на Китай е и Сирия. След изтеглянето на американците от Ирак, южната му част се превръща в шиитски коридор между Иран и Сирия. И така, геостратегически, Китай излиза не само в акваторията на Индийския океан /Арабско море и Персийския залив/, но и на Атлантика /през Средиземно море и сирийското крайбрежие/.

Погледната обективно – в Сирия североатлантиците се сблъскват не само с Иран, но и с Китай.
По същество – англо-американо-еврейските елити, формирани през последните столетия и представляващи организационно-историческите достижения на Запада, за първи път се срещат с глобален противник от незападен тип. Доколкото съветската върхушка и СССР бяха реализация на западен ляв проект, някакъв якобински Модерн.
Ще добавя към това, че еврейският сегмент на западния елит, който му обезпечава историческа древност и опит, се сблъсква с един не по-малко, а може би по-древен,  китайски сегмент. Това стълкновение се случва точно един век след Синхайската революция.
По онова време, в началото на 20-ти век, отговаряйки на високомерните „презморски дяволи“, които решили да поучават „изостанал Китай“, китайските шенши /мъдреци/ отговорили на западняците така: „Нека се върнем на този въпрос след 100 години“.
И ето, че се върнаха.

И последното, но не по значение: това са златовалутните запаси – най-мощното оръжие на Китай против САЩ. Това в най-общ план.
А в частност, китайските пари могат доста сериозно да подпрат Обама в този момент на сложни отношения със собствените му банкери. Но това между другото.
В крайна сметка: на Близкия изток имаме конфликт, расово-етнически и цивилизационен по форма и напълно класов по съдържание.
Ръководството на КНР прекрасно разбира, че Сирия – това е само един пункт в посоката на удара колкото да бъде „наранен“ Китай. И това не е особено голяма тайна. А с потенциалния агресор срещата ще стане на далечни граници и брегове. Но дори пасивното противостоене на този натиск води до загуба на време и темпо. А на североатлантическите елити времето или не им стига, или работи против тях.

В аналогична ситуация бяха изпаднали западните върхушки през втората половина на 80-те години, когато шоковата ситуация заплашваше позициите им на световните пазари, което Маргарет Тачър открито заяви в края на 1991 г. от трибуната на Института по нефта в Хюстън. Тя каза, че през 80-те години Съветския съюз се е превърнал в сериозна конкурентна сила и заплаха на световните пазари. По същото онова време перестройчиците у нас ни лъжеха, че съветската икономика се намира в системна криза.
Този исторически цайтнот подтикна атлантиците и техните папагали у нас рязко да усилят процеса на разрушаване на СССР. Това продължава и днес с фарсовите опити за „Перестройка-2“ и реанимацията на политическия труп Горбачов. Който изведнъж започна да съветва този и онзи, за това и онова.
Както казват персите: „Крещи враната, че е хирург, а търбухът и виси разпран.“
Днес историята се повтаря, но в ситуация значително по-тежка и сложна – криза на елитите вътре в самите тях.
Сегашният цайтнот раздробява западния елит, навързва устойчиви конфликтни възли, който все по-трудно ще се развържат по мирен път.
А това води към „гражданска война“ вътре в западната върхушка и покрива с кризи цели континенти. И тук ние пристъпваме към второто каскадно събитие на 2011-та година – кризата в Еврозоната, която също има няколко слоя и „опашки“.

Край на Първа част.

Очаквайте:

Криза на глобализацията, краят на Революцията на Хаоса и нелинейния реванш

Изстрели и трупове – от Норвегия с ненавистна любов