Дългите сенки на световните фамилии – Ротшилд & Рокфелер /втора част/

June 21st, 20122:37 pm @

0


Дългите сенки на световните фамилии – Ротшилд & Рокфелер /втора част/

САЩ биха достигнали до състоянието, в което са сега, някъде към 1995 година, но имаха голям късмет с разпада на Съветския съюз. За този разпад много помогнаха контактите на Ротшилдите. Без да влизаме в подробности, само ще отбележим основните фигуранти в тази верига: Берия – Куусинен /връзката на Коминтерна с масонството/ – Андропов – Горбачов, а към тях, но не на последно място – Микоян и Косигин.

Рокфелерите не бяха особено заинтересувани от разпадането на СССР.

За тях Съветския съюз беше своеобразна противотежест на Ротшилдите в Европа. Кланът Рокфелер в равна степен поддържаше както нацистите, така и съветската индустриализация. За разлика от своите вечни конкуренти, те не харесваха управлявания от Лондон баланс на „блестяща изолация“. Те се интересуваха от една обединена Евразия с всичкия й наличен нефт. Като потенциални лидери на континента те припознаваха /заради пасионарните им идеологии/ както Хитлер, така и Сталин, без значение кой ще победи, стига това да става под техен контрол и двете страни да се изтощят взаимно в тази война до степен, че да не могат да отправят предизвикателство към САЩ.

Рокфелерите бяха получили през 1920 г. своя концесионен дял от нефта в Баку. Сега се опитваха чрез Хитлер да приберат и останалите дялове, но допуснаха грешка заради битката при Сталинград. Съвременните специалисти по темата, включително немските, отчитат, че военната кампания през 1942 година е имала изцяло „икономически характер“, за разлика от 1941-ва, когато немската армия е насочена срещу политическите центрове на СССР.

Надигравайки своите неочаквани „спътници“, през 1945 г. Сталин се превръща в самостоятелен играч от глобален мащаб.
Има един слабоизвестен /за разлика от Молотов-Рибентроп/ пакт.
Това е пактът „Молотов – Хис“, сключен през 1944-1945 г. на конференциите на Обединените нации в Дъмбъртън-Оукс и Сан Франциско, под патронажа на бъдещия губернатор на Ню Йорк и бъдещ вицепрезидент на САЩ Нелсън Рокфелер.
Този пакт се превръща в неприятен сюрприз за американския политически истаблишмънт.
В пакта се казва, че отсега нататък американците не би следвало да се месят в работите на „съветските народи“ и страните от Източна Европа. От своя страна Москва не би следвало да има интереси в „британския“ Иран и „американската“ Саудитска Арабия. /Впрочем, по времето на маккартизма един от младите членове на Комисията за антиамериканска дейност Ричард Никсън прави донос срещу Еджър Хис и той е бил съден за „шпионаж в полза на СССР“/.

След смъртта на Сталин ситуацията радикално се променя. В резултат на една петилекта дворцови преврати /1953-1958 г./ Никита Хрущов, бидейки троцкист, разобличава прословутия „култ към личността“ и не без помощта на Микоян се обръща с лице към клана Ротшилд.
В края на управлението на Брежнев мощ набират Косигин и особено Андропов. Въпреки, че не успява приживе да реализира своя разрушителен „европейски проект“, последният дава старт на Горбачов. Горбачов задейства проекта още преди да бъде избран за генерален секретар на КПСС, сключвайки през 1984 година поредица от секретни споразумения за прекрояване сферите на влияние в Европа с наследника на „австроунгарския престол“ Ото фон Хабсбург.

От една страна кланът Рокфелер не можеше да разчита на горбачовския СССР като съпротива срещу Ритшилдите. От друга натрупалия се държавен дълг към края на 1980-те години, заплашваше с разпад имотната им база – САЩ.

И те тръгнаха по пътя на най-малкото съпротивление присъединявайки се към клана Ротшилд за окончателното разбиване на съветската империя. Консенсусът по този въпрос бе постигнат през 1989 г. на закритата среща между „влиятелните хора“ от Билдербергската група на испанския остров Ла Тоха. Там, въпреки отчаяната съпротива на британския премиер Маргарет Тачър, което щеше да и струва оставката, беше взето решения за обединението на двете Германии.

С разпадането на Съветския съюз американците успяха да запушат доста дупки в собствената си икономика и финанси. Цифрите за това колко и какво е изнесено от СССР бяха съобщени на 24 окт. 1995 г. на закрито заседание на Обединение комитет на началник щабовете на въоръжените сили на САЩ от самия Бил Клинтън. Те бяха обнародвани през 2000 година и наистина впечатляват.

При всичко това трябва да се отдаде дължимото на клана Рокфелер. Те всячески възпрепятстваха разпада на Руската федерация при управлението на Борис Елцин, който за разлика от Горбачов, застана зад териториалната цялост на РФ. И не беше само той.
Награбеното от бившия СССР стигна на Щатите за около 20 години. А после държавния дълг отново се надигна и днес те са на ръба – 14 трилиона съвкупен дълг, не един годишен бюджет.

Но какво биха правили Рокфелер, ако тяхната основна база САЩ върви по този път? В новата си книга „Стратегически поглед: Америка и кризата на глобалната сила“ /февруари 2012 г./ Збигнев Бжежински пише, че САЩ днес приличат на Съветския съюз преди неговия разпад и разглежда два варианта за развитието на света – с американското лидерство или без него, тоест без САЩ.

Покрай кризата в Еврозоната глобалната ситуация става още по-напрегната. От началото на пролетта, 2012-та се наблюдава масово изтегляне от Уолстрийт на топмениджъри на финансови компании и корпорации. / Тези „кадри“ на финансовото пространство и на банковия терен прекрасно се ориентират, на какво мирише и кога да бягат/.
За всеки случай Рокфелерите днес изкупуват земи в Аржентина и Чили. Но считат, че още е рано да вдигнат бялото знаме.

На свой ред кланът Ротшилд настъпва.
Франсоа Оланд във Франция се счита за техен човек.

Ангела Меркел става все по-самотна в Евросъюза и изпада в глуха защита. Ориентирайки се към Великобритания /по мнение на В.Д.Ежов, биографа на Аденауер от съветско време/, социалдемократите превземат федералните земи една след друга – наскоро спечелиха символично-важните общински избори в Северен Рейн-Вестфалия. Още едно рокфелеровско „изключение“ под формата на Шрьодер-2 засега не се предвижда в Социалдемократическата партия на Германия.

Парламентарните избори във ФРГ и победа на Социалдемократическата партия ще означава консолидация на клана Ротшилд върху цялата зона на еврото. И тогава, вместо „европейска държава“, която Рокфелерите строят още от времето на Хитлер, ЕС ще се превърне раздробена муниципална мозайка – хаос, лишен от всякаква национални или религиозна идентичност, обединен единствено от „зоната за свободна търговия“. Точно по вкуса на Ротшилд.

В САЩ за човек на Ротшилдите се счита Барак Обама. През юни 2006 година той беше представен на босовете в Демократическата партия не от друг, а от Джордж Сорос, който е близък сподвижник на клана Ротшилд.

В Русия Ротшилдите контролират преминалото на тяхна страна още при Елцин „семейство“, чиито ключови политически интереси днес се придвижват от Волошин.
Те имат общ бизнес с оригарха Олег Дерипаска, а чрез него с креатурите на Анатолий Чубайс – олигарсите Потанин и Прохоров. Именно оттам растат „краката и рогата“ на всичките „оранжеви“, „снежни“ и „болотни“ улични протести в Москва.

Измежду тях най-хитрият се оказа Анатолий Чубайс, който е свързан и с Ротшилдите /чрез Лорънс Съмърс, който оглавява Националния икономически съвет на САЩ/ и с Рокфелерите – бидейки член на Съвета на директорите на глобалната банка “JP Morgan Chase”. Целта е ясна – да изплува на повърхността при всякаква ситуация. И е видимо, че плува, не потъва.

Китай е особено важен за клана Ротшилд.

Ако им се удаде да притиснат достатъчно китайския елит /а като съдим по раскола във връзка с „делото Бо Силай, това се получава/ Ротшилдите ще успеят да прикрепят златото към юана и да го превърнат в нова световна резервна валута, обезпечена не с нефт /като долара/, а със златото. По тази причина се раздуват и цените на скъпоценния метал.

Ако този номер мине, доларът може да бъде съборен, а заедно снего и САЩ /за което някои у нас отдавна и наивно мечтаят, като че ли това ще е нещо позитивно/.

Но защо се прави всичко това?

За да се създаде „“Северо-Американски съюз“ с новата валута амеро, а след това „Трансатлантически съюз“ в който Северна Америка, според плановете на Римския клуб, би се обединила с Европа, а амерото – с еврото. И тогава би се получила „истинската“ световна валута – навярно фунт стерлинг или нещо подобно. Този проект за атлантическа трансформация бе залегнал в Тексаските съглашения, които бяха сключени през март 2005 г. от първите лица на държавите-членки на NAFTA – североамериканската зона за свободна търговия.

Но при това преминаване от долар към фунт или нещо подобно, ще бъде нужен стабилизиращ противовес. По плана на Ротшилдите това трябва да бъде юана, обезпечен със злато /чиято цена те контролират, както се убедихте/, и подкрепен от военната и политическа мощ на Китай.

Впрочем, на фона на обединението между Рокфелер и Ротшилд /по-точно покупката на Рокфелерите от Ротшилд/ , Китай и Япония на 1 юни излязоха от взаимните доларови разплащания и ще търгуват само през йената и юана.
Но това е приказка за наивници. Юанът и йената се приравнавят към един общ знаменател само чрез еквивалента ЕМС – единната мярка за стойност. По-рано този еквивалент беше долара /контролиран от Рокфелерите/. А сега?

Не ми се ще да го казвам, но изглежда че ролята на ЕМС вече ще се изпълнява от златото. И този златен еквивалент /стандарт/ ще бъде контролиран от Ротшилд.
Тоест, на Китай и Япония тихомълком бе наложена близката перспектива за смяната на глобалната финансова власт. А иначе казано, Рокфелерите сдадоха още една позиция. И след като това се случи, очевидно търсят примирие. Временно примирие, а не мир.

По същия начин през 1917-та и 1940-та години Ротшилдите молеха Рокфелерите за „примирие“ в междуклановата борба /за американска военна помощ на Британия срещу Германия/.

Както се казва – красотата на дълговете е в тяхното връщане!

Родшилдите днес, както и Рокфелерите тогава, любезно се съгласиха да си сътрудничат. Именно в това се изразява смисъла на „историческия“ договор, подписан на 30 май 2012 година.

Тук свършваме с предисторията.
Да преминем към същността на това съглашение. …

край на втора част
Следва трета, последна част