Дългите сенки на световните фамилии – Ротшилд & Рокфелер /първа част/

June 17th, 20121:26 pm @

0


Дългите сенки на световните фамилии – Ротшилд & Рокфелер /първа част/

На 30 май 2012 г. се появи информация за договор, според който компанията “Rothshild Investment Trust “Capital Partners”” (“RIT “CP””) на семейство Ротшилд придоби голям пакет акции на “Rockefeller Financial services” (“RFS”), управляваща семейния бизнес на фамилията Рокфелер и на други свръхбогати семейства в САЩ.

Отразена от водещите световни медии, новината беше придружена от еднотипни и посредствени коментари, според които двата глобални оригархични клана са сключили съюз за „съвместно противодействие на новото равитие в световната финансова криза“.

Но, всъщност, това твърдение няма нищо общо с действителността.

Работата е там, че стратегиите на двете олигархически групи в последните години се гради по принципа, формулиран от биографа на Ротшилдови Фредерик Мортън:
„Днес семейството се стреми да направи своето присъствие света незабелижимо и тихо.“.

Това е разбираемо: големите пари обичат тишината. Но тази тишина беше нарушена на 30 май от медийното внимание към това събитие, и още веднъж стана ясно колко е голямо влиянието на тези фамилии не само в глобалната икономика, но и в глобалната политика.

Но коментирайки появата на новия „алианс“, финансовите аналитици, просто объркаха причината и следствието: тъй като самата световна криза беше резултат от действията на фамилиите Рошилд и Рокфелер, а не обратното. Как именно се случи това, ще се опитаме да разберем в тази статия.

Накратко: това което стана, може и да не означава капитулация на Рокфелер пред Ротшилд, но като минимум говори за съществено сдаване на позициите.

Ако се заровим по-дълбоко, ще ни е нужен подробен анализ с екскурзия в историята – иначе няма да разберем същността на въпроса.

Затова – да започнем с предисторията.

Истинският възел на противоречиета между двата глобални клана са двете световни войни през 20-ти век. При това, и в двата случая, войните бяха предизвикани от фамилията Рокфелер, и те именно обраха плодовете на успеха.

След като става ясно, че в Първата световна война Франция и Британия няма да се справят с Германия /а Русия „отпада“ заради Февруарската революция/, Рокфелерови поставят като условие за участието на САЩ допуска на собствената им нефтена империя “Standard Oil of New Jersey” до разработката на нефтените кладенци в Средния и Близкия изток, които по онова време принадлежат на Ротшилд.

През 1927 г. “Standard Oil” придобива 25% от акциите на “IPC” — “Иракската нефтена компания”, създадено още през 1912 г. под названието “TPC” — “Турска нефтена компания”. 50% процента владее тогавашната Османска империя, а по 25% получават “Shell” на Ротшилд и “Deutsche Bank”.

За разлика от своите временни партньори /които по-скоро не са се досещали, че са временни/ англичаните били наясно с бъдещето – тъй като сами са го планирали, усещайки, че след поражението на Германия и Османската империя в Първата световна, те като победители ще вземат всичките 100%.

Точно така и би се случило, ако Антантата беше успяла да надвие германците на бойното поле. Но за европейските съюзници тази задача се оказала непосилна и те поискали помощ от САЩ – експедиционния корпус на генерал Пършинг решил изхода на войната на Западния фронт. За разлика от Втората световна, тогава участието на американците било решаващо.

За участието си във войната САЩ били подтиквани от англичаните по различни начини. И преди всичко със задкулисна поддръжка на провокационни актове във войната на подводниците, широко използвани и от самите германци.
За решаващ повод при влизане на САЩ във войната била избрана такава провокация – потопяването на пътническия кораб „Лузитания“ от немска подводница, а задкулисните дипломатически маневри около този акт силно напомнят събитията от декември 1941, довели до атаката на Пърл-Харбър. Тогава, след поредната среща с Рузвелт, американкият военен министър Стимсън записва в дневника си:
„Ние се докоснахме до деликатния въпрос за дипломатически действия в посока на това Япония да направи първата и погрешна стъпка – стъпка на неприкрита агресия.“

Не е особено голяма тайна, че корените на събитията около „Лузитания“ и „Пърл Харбър“ са едни и същи.

Не може да се каже, че кланът Ротшилд не се е противопоставял на всичко това. Тяхната главна политическа креатура в САЩ, полковник Хаус, наричащ себе си „властта зад трона“, през цялата 1914 г. се опитва да впрегне западния съюз срещу царска Русия с участието на САЩ, Великобритания, Франция и Германия.
„Англия не би искала окончателно да довърши Германия, тъй като тогава ще й се наложи да се сблъска със старинния си враг Русия – пише Хаус на президента Удроу Уилсън през 1914 година. – Но ако Германия продължава безкрай да увеличава флота си, тогава Англия няма да има избор.“

За да гарантира правото на избор за Англия /а и за клана Ротшилд, които по онова време вече сто години контролират английската централна банка/, полковник Хаус заминава за Берлин и получава аудиенция при кайзер Вилхелм ІІ и министъра на флота фон Тирпиц. Но напразно – германският флот расте като гъби след дъжд с парите на Рокфелер /компенсирани, впрочем, по Закона за федералната резервна система/ и англичаните няма как да останат встрани от войната. Така политическите козове остават в ръцете на клана Рокфелер.

По време на Втората световна война икономиката изпада в още по-голяма зависимост от политиката.

Когато през май 1940 г. германците нападат Франция, френско-британската военна групировка бива бързо разгромена, французите предават Париж и подписват примирие, а англичаните се оказват притиснати до Ламанша при Дюнкерк.

Наред със „странната война“ от есента и зимата на 1939-1940 г. възниква и въпроса около една от големите тайни на Втората световна война – защо германците не довършиха противника при Дюнкерк, а внезапно прекратиха операцията докато англичаните не евакуйраха целия си личен състав на Острова? При това не бомбардираха дори извозващия транспорт.

А тайната се крие ето тук. Хитлер, дори да не е бил пряк наемник на Рокфелерови /има и такива твърдения/, то поне в голяма степен зависи от тях по отношение на своята военна икономика и преди всичко заради нефта и бензина. Фактите и цифрите са мното – от създадената за финансиране на нацистите Банка за международни разплащания в Базел през 1930 г. чак до 1934 г. когато “Standard Oil” купува край Хамбург 730 хиляди акра земя и построява голям нефтопреработващ завод, функционирал безпрепятствено до самия край на войната.

А и хората, които доведоха Хитлер на власт бяха в САЩ – същите тези братя Алън и Джон Фостър Дълес /братовчеди на братя Рокфелер/. Ръководени от триглавия американско-британско-германски октопод – банката на Шрьодер със статус – агент на нацисткото правителство и свързаните с нея фирми. /Впрочем, днешният Герхард Шрьодер е потомък на същиге тези Шрьодер/.

И Рузвелт, на когото Ротшилд проправяха път към властта чрез същия този полковник Хаус, в крайна сметка се оказа креатура на Рокфелерови. Не е случайно, че по-късно Хаус беше заменен с Бернард Барух – крупен борсов спекулант /като днешния Сорос/, който е председател на Комитета за военна промишленост на САЩ през цялата Първа световна война.

Един малък щрих – когато през 1943 г. специалните служби на САЩ докладват за възможността да бъде „ликвидиран Хитлер“, Рузвелт категорично забранява това.

Затова пък през 1944 г. англичаните правят подобен опит. Идеята е да сключат примирие с „новото правителство“ на Германия да възстановят противоречията между САЩ и СССР и да разрушат едва зараждащия се съветско-американски алианс. Той, впрочем, беше разрушен по-късно, когато главния архитект на „Новия курс“ Хенри Уолъс е заменен с фаворита на клана Ротшилд Хари Труман, станал вицепрезидент малко преди смъртта на Рузвелт, а след това и президент на САЩ.

В отговор на това Хитлер стриктно изпълнява задачите поставени му от клана Рокфелер, в инструкциите от май 1940 г.
– да не пипа англичаните при Дюнкерк
– да не пресича Ламанша и да забрави за операция „Морски лъв“ /налхуване на Острова/
– да разгърне усилията си в посока „Планът Барбароса“ – подготовка за нападение на Съветския съюз.

Хитлер изпълнява тези инструкции акуратно.
Но защо въобще ги е получил?

Причината е, че Чърчил в ситуацията с Дюнкерк се оказва на ръба на пълния крах. Това би припомнило на британската общественост един друг негов провал, когато като Първи лорд на Адмиралтейството затъва в операцията на Дарданелите, взела хиляди бритнски жертви. Чърчил се съгласява на всички условия, поставени от Рузвелт, в замяна на защита и военна помощ от САЩ. А именно:

– да предаде на американците „нефтената перла“ на Британската империя – Саудитска Арабия, която британското разузнаване бе буквално изкопало от недрата на Отоманската империя още по времето на Лорънс Арабски.

– да изведе британските капитали от САЩ и да продаде на американците цялата английска собственост там.
– след края на войната да разпусне Британската империя, което започна с независимостта на Индия /1947 г./ и завърши към 1960-та, когато се разпаднаха и останалите „империи на Ротшилдите“ – френската, холандската и белгийската.

По този начин – както считат много западни авторитети по глобална история и политика – главната причина за двете световни войни е не друго, а изземането на евразийските нефтени активи от ръцете на Ротшилд и консолидацията им в ръцете на Рокфелер. Именно заради това германците на два пъти притискат Великобритания /кланът Рокфелер финансираше и кайзера, и Хитлер до самия край на войната/. Новата „разстановка“ на ситуацията е била продиктувана от Рузвелт лично на английския посланик лорд Халифакс през 1944 година: Саудитска Арабия – на САЩ, Иран – на Британия, Ирак и Кувейт ще изпомпваме заедно. Впрочем, същия лорд Халифакс е един от драйвърите на „Мюнхенския сговор“ от 1937-ма, когато успешно се договаря с Хитлер/.

Кланът Ротшилд отстъпва на два пъти под грубата сила и обстоятелствата, но тези отстъпления не са простени, нито забравени.

„Горещата“ война приключва и започва студената.

Ако Рокфелерите са преди всичко „нефтена“ династия, то за Ротшилдите главното е златото и другите скъпоценни метали. Това са главните им сфери на влияние и контрол.

По тази причина те се стремят да подкопаят долара и да го заменят със златото. /От тази гледна точка „отвързването“ на долара от златото при Никсън, 1971 г, изглежда малко по-различно, отколкото сме свикнали да мислим./

Главният лост тук е цената на златото. Тя се образува не по пазарен, а по пътя на директивите. От средата на 40-те години ежедневно, без почивен ден и два пъти в денонощието в Лондонската асоциация на пазарите за скъпоценни метали се провеждат така наречените „фиксинги“, в които участват пет банки. Главната е британския клон на Ротшилдите “N M Rothshild & Sons”, близката до нея е френския им клон “Societe Generale”, спомената вече при турско- иранската сделка от 1910-1920 г. ,китайския филиал на Ротшилдите, глобалната банка “Hong Kong Shanghai Banking Corp.” (“HSBC”), издигнала се през 19 в. от търговията с опиум, а също така световния лидер в оборота на злато и скъпоценни метали “Scotia Mocatta” – подразделение на Scotiabank Global Banking Markets”.

Определянето на тези фиксинги, разбира се, става на площадката на “N M Rothshild & Sons” и до 2004-та именно тази банка ги ръководи, преди да потъне в сянка.
Няма да споменаваме всичките перипетии на междуклановата борба в тази сфера.
Ще споменем само, че през последното десетилетие златото поскъпна повече от 10 пъти, а доларът слабее заради непомерния дълг на САЩ, за чието създаване в началото на 80-те години са отговорни същите тези Ротшилди, които въведоха знаменитата „рейганомика“ и надуването на финансови балони.

Но какво би могал да направи Роналд Рейган, след като комисията на Съвета на управляващите ФЕД, начело с Пол Уокър /също фаворит на Ротшилдите/ изяснява, че във Форт Нокс /златния трезор на САЩ/ няма нито грам американско държавно злато – само чуждестранно и частно. А в същото време е трябвало да се финансира „Инициативата за стратегическа отбрана“ и още много иновации в оръжейната надпревара. На която „случайно“ клъвнаха брежневските и андроповските ръководства на СССР. И така Рейгън започна да надува финансовите балони. Именно тогава държавния дълг на САЩ започва да се превръща в проблем

Край на първа част.
Следват втора и трета част.