Иржина Шиклова: Няколко фрази…

April 18th, 20121:54 pm @

1


Иржина Шиклова: Няколко фрази…

Автор:
Иржина Шиклова,
председател на катедрата по
социология в Карловия университет – Прага,
публицист и писател

Преди двадесет години дойде краят на комунистическата власт над нашата страна и ние активно участвахме в тази промяна.

За 20 години, много от нас, благодарение на своя талант, усърдие и интелект, постигнаха професионални успехи и благополучие, за които не можехме и да мечтаем при комунизма.

Но за изграждането на личния си успех ние платихме – твърде охотно предадохме решенията на обществените въпроси в чужди и алчни ръце.

Скандалите около днешните ни политици предизвикват същото отвращение, което предизвикваше тъпотията на комунизма.
Днес страната е обхваната от безпрецедентна, системна корупция на местно, регионално и централно ниво.
Партийният билет или близката връзка с голяма политическа партия днес служи за пропуск към доходните постове в полудържавните предприятие и организации с милиардни бюджети.

Ние дори не се замисляме, че в страната ни, където работната сила е три пъти по-евтина отколкото в Западна Европа, един километър магистрала струва два пъти по-скъпо.

Не се замисляме, когато министерска фирма с неизвестен собственик /акции на приносителя/ – печели търгове за милиардни държавни поръчки.

Не се замисляме, че един наш бивш премиер направи милиони от търговия с акции на предприемач, комуто бе осигурил милиардни държавни дотации.
Не се замисляме, как става така, че производството на една електронна карта за градския транспорт в Прага струва 10 пъти повече от производството на същата карта за Лондон или Париж.

Продължителните следствия, ако въобще се стигне то тях, завършват с това, че виновни няма.
Когато чиновници и магистрати попадат в мрежите на полицията, то това са швейцарски чиновници, а не чешки.

В нашата страна може да избухне всякакъв скандал, но след няколко дни ще го покрият със следващия. За главата на държавата, който е зает със своето тшеславие и с опасностите от европейската интеграция, въпросите за корупцията – това са кухи фрази.

И ако днес това не бие толкова на очи, то е защото медиите знаят за кое да пишат повече, за кое по-малко и за кое – никак.
При комунистите трябваше да преодоляваме страха, а днес главното ни препятствие е апатията.

Ругаем цените, но именно апатията ни сменя обслужващата банка или телефонния оператор. Позволяваме да ни стрижат като овце. Апатията ни пречи да съберем информация, да се организираме, да станем и да защитим позицията си.

Вместо да търсим и да осмисляме информацията, ние плакнем мозъците си с тъпи сериали. Вместо новини и мнения, четем в жълтата преса за някакви звезди, кой кому изневерявал и с кого.
Нашият национален цинизъм и мазохизъм са завладели отношенията помежду ни, и освен да съчиняваме вицове, не сме способни на нищо друго.

Някакви глупаци все още се вълнуват от нечия стохилядна заплата, но милиардните афери минават край ушите им.

Заради своето нелюбопитство и равнодушие към обществените въпроси ние плащаме тази висока цена.

Корупцията вдига стойността на повечето инвестиции, финансирани от данъците ни и от огромния дефицит в бюджета. Ние крадем шанса на нашите деца, заради които в крайна сметка така упорито работим. Вкарваме страната в дългове, които ще плащат те.

Двете водещи партии са разделили страната така, че сега сме длъжни да гласуваме за едната от тях, независимо от това колко презрително ще се отнесе тя към нас. Те считат, че е достатъчно да освежат старите плашила, да дръпнат струната на социалните гаранции за едни и струната на ниските данъци за други. И то при положение, че начинът по-който управляват, изключва и едното, и другото.
Еднопартийната система в страната беше заменена от две партии, които винаги ще се договорят. При това е очевидно, че и останалите партии са готови да им позволят всичко.

Ръководствата на големите партии залагат на това, че ние ще се побоим да гласуваме за новите, малките и екзотичните, и отново ще изберем “оранжевите” /социалдемократи/ или “сините” /Чешка демократическа партия/.

Наслушахме се на това, че “няма за кого да се гласува” и, че много от хората няма да гласуват въобще. Колко пъти правихме своя избор с чувство на срам, и никога с гордост, че избираме “по-малкото зло”.
Но нима този натрапен избор, не е безмислен? Какво цена въобще има гласа ни, ако го даваме, скърцайки със зъби?

Никой не си прави илюзии, че малките партии са по-добри и по-честни от големите. Властта винаги развращава.
Но абсолютната власт развращава абсолютно.

Някога ние можехме да попитаме нашите бащи и дядовци: “А защо вие тогава нищо не направихте?”.

Днес трябва да си готвим отговора за нашите деца.

От: