Книга за “слепите български граждани”

January 26th, 20119:13 am @

9


Книга за “слепите български граждани”

В своите бележки към “Шоковата доктрина” от Нейоми Клайн, Румен Леонидов нагледно обяснява за какво става дума в най-мащабното публицистично разследване на глобалния капитализъм. Ето какво пише той:
Вероятно мнозина от вас поне смътно си спомнят разискванията през 90‑те години на миналия век относно прилагането на „шоковата терапия“ у нас, „шоковата терапия“ в Полша и шока без терапия в Русия. Тази книга разказва историята на появата на „шоковата доктрина“ и прерастването й в капитализъм на бедствията, като описва подробно къде и как е възникнала идеологията на шоковата доктрина. Книгата ще ви разходи из целия глобус (Чили, Аржентина, Бразилия, Боливия, ЮАР, Китай, Полша, Русия, Великобритания, САЩ, Индонезия, Малайзия, Южна Корея, Ирак, Израел). Много от тук съобщените факти и събития са слабо или напълно непознати у нас.
В същността на шоковата доктрина стои бедствието: масови изтезания, хипер инфлация, икономическа криза, земетресение, цунами, ураган, терористична атака, война, всякакъв вид обществено бедствие, което предизвиква масов шок. Използването на шока върху цели народи се оказва толкова доходоносно, че ражда капитализъм на бедствията. При това не е задължително бедствието да бъде предизвикано умишлено. Просто идеолозите трябва да са на правилното място в правилния момент, с готови решения и солидна подкрепа от корпоративните си партньори.
Архитектът на този капитализъм Милтън Фридман го обяснява така: „Само кризата – реална или привидна – може да предизвика същинска промяна. Настъпи ли криза, мерките, които биват предприети, се обуславят от наличните идеи. Това според мен е нашата главна задача: да развием алтернативи на съществуващата политика и да ги запазим живи и достъпни, докато политически невъзможното стане политически неизбежно.“
Нейоми Клайн поставя акцента не толкова върху политическите, колкото върху икономическите решения, проявява ясно и контрастно като на фотоплака. И виждаме родилната взаимовръзка между тях: Международния валутен фонд, Световната банка, мега корпорациите, търговските банки, университетите, ЦРУ, уж неправителствените организации, организациите за защита на човешките права и правителството на САЩ.
И въпреки че България не е в списъка на разгледаните страни, читателят лесно може да разпознае елементите, които са прилагани и продължават да се прилагат у нас: масовата, безогледна приватизация, ликвидацията и източването на всички печеливши държавни предприятия, шокът по време на Лукановата зима, ликвидация на селското стопанство по време на Ф.Димитров, шоковата терапия по време на Беров, проектираната хиперинфлация по времето на Виденов, замяната на държавния монопол на върху водата, електроразпределението и събирането на боклука с тотален частен монопол, постигнат по времето на Софиянски и Костов, ограбването на земите и горите, източване на средствата за армията по време на царя, разгул на енергийната мафия по време на Доган и Станишев, отказ от държавната като такава, довела до пълна бездържавност, превръщането на пазара в икономическа джунгла, в която властват природните стихии и нечовешкия, озверял капитализъм.
Изводите от прочетеното в тази книга следват от повторяемостта на наблюдаваните резултати, а не от теоретични разсъждения. Практиката на корпоративният фашизъм се оказва такава, каквато я познаваме и у нас. Повечето факти в текста са напълно неоспорими, но по разбираеми причини непопулярни. „Шоковата доктрина“ не разкрива никакви тайни – обратно, тя е преизпълнена с явности, но тук се сглобява пъзела – нещо, което всекидневната журналистика рядко прави. Става дума за смисъла и същността на събитията, които промениха света.
Посред врявата на глобалната медийна дезинформация „Шоковата доктрина“ е четиво, което може да ни „отвори очите“. Вярваме, че то ще бъде изключително полезно и за слепите български граждани.

Ако някой си мисли, че Нейоми Клайн е поредната активистка на антиглобализма с родилно петно “кауза пердута”, той е в дълбоко заблуждение.
Всъщност Клайн е суперзвезда в двете Америки, в Европа и в Азия.
Първата й книга “Без лого” е разтърсващо изследване на робския труд, който световните марки и брандове използват в страните от Изтока, за да наложат продукцията си на глобалните пазари. Книгата е преведана на 25 езика и се продава в над 1 милион екземпляра.
Нейоми Клайн е от онези интелектуалци, чиито глас се чува ясно и стига до нас дори през разваления телефон на “атлантическите ценности”.
В “Шоковата доктрина” са намерили място хиляди цитати от световните медийни ленти, корпоративна и класифицирана информация, безпощадни анализи на неолибералните теории за “свободния пазар”.
Ако погледнете в сайта на книгата, ще видите, че тя не е издадена само в онези страни, които можем да определим като бавнозагряващи – албанските реотани на глобалната “демокрация”.
Слава богу, България вече не е сред тях.
Но съприкосновението с “Шоковата доктрина” няма да е безболезнено за българския читател.
Освен, че ще ни помогне да се фокусираме из мъглявините на “прехода”, това съприкосновение ще ни даде отговор на въпроса – защо у нас нямаме читаво гражданско общество и сериозна аналитична публицистика?
А отговорът звучи така: Защото това не са занимания за корпоративни и политически слуги.

ШОКОВАТА ДОКТРИНА
Възходът на капитализма на бедствията
/из предговора на Нейоми Клайн/

Започнах да проучвам зависимостта на свободния пазар от силата на шока преди четири години, в ранните дни на окупацията в Ирак. След като докладвах от Багдад за несполучливите опити на Вашингтон да наложи шокова терапия след операцията „Шок и ужас“, отпътувах за Шри Ланка – само няколко месеца след унищожителното цунами от 2004 г., – за да видя нов подвариант на същата тази маневра: чуждестранни инвеститори и международни кредитори използваха повсеместната паника, за да сервират красивото крайбрежие на предприемачите, които бързо го застрояваха с големи курорти, предотвратявайки завръщането на местните рибари. „В един жесток обрат на съдбата природата предостави на Шри Ланка уникална възможност и от тази огромна трагедия ще се роди туристическа дестинация от световна класа“, обяви правителството на страната.18 До момента, в който ураганът Катрина удари Ню Орлиънс и мрежата от републикански политици, мозъчни тръстове и строителни предприемачи започнаха да говорят за едно „ново начало“ и вълнуващи възможности; беше станало ясно, че именно това е предпочитаният метод за постигане на корпоративните цели: използването на ситуации на колективна травма за радикално социално и икономическо инженерство.
Повечето хора, оцелели след катастрофално бедствие, искат точно обратното на едно ново начало: искат да спасят каквото могат и да поправят онова, което не е унищожено; искат да утвърдят връзката си с местата, които са ги създали. „Като възстановявам града, имам чувството, че възстановявам себе си“, казва Касандра Андрюс, жител на Ню Орлиънс, докато разчиства останките след бурята.  Но капиталистите на бедствията нямат интерес от това. В Ирак, Шри Ланка и Ню Орлиънс процесът, лъжливо наричан „възстановяване“, започва именно с довършване на резултата от първоначалната катастрофа чрез заличаване на останките от публичната сфера и от местните общности; следва бързата им подмяна с един вид корпоративен Нов Йерусалим, преди жертвите на войната или на природното бедствие да се прегрупират и да предявят своите изисквания за онова, което им принадлежи. Майк Бaтълс го е казал най-добре: „За нас страхът и безпорядъкът бяха многообещаващи.“20 Трийсет и четири годишният бивш служител на ЦРУ обяснява как благодарение на хаоса след окупацията в Ирак неговата неразработена и никому неизвестна охранителна фирма печели договори за около 100 милиона долара от федералното правителство.21 Думите на Батълс могат да послужат за лозунг на съвременния капитализъм: страхът и безпорядъкът са катализаторите на всеки скок напред.
Когато започвах това проучване за пресечната точка на свръхпечалбите и мегабедствията, си мислех, че ставам свидетел на фундаментална промяна в начина, по който нагонът за „освобождаване“ на пазарите напредва по света. Като участник в движението срещу нарастващата корпоративна власт, появило се на сцената в Сиатъл през 1999 г., бях свикнала да виждам как подобна бизнес ориентирана политика бива налагана на срещите на Световната търговска организация (СТО) или като условие за заеми от МВФ. Трите основни изисквания – приватизация, дерегулация на бизнеса и драстично орязване на социалните разходи – по традиция бяха непопулярни сред населението, но подписването на договорите поне създаваше илюзия за взаимно съгласие между преговарящите правителства и за консенсус между експертите. Сега обаче същата идеологическа програма се налагаше посредством възможно най-насилствени средства: чуждестранна военна окупация след нахлуване или веднага след катастрофално природно бедствие. Изглеждаше сякаш 11 септември е осигурил зелена светлина за американската версия на „свободната търговия и демокрация“, налагани с „шок и ужас“.
Навлизайки по-навътре в историята на този пазарен модел обаче открих, че идеята за експлоатиране на кризите стои в основата на движението на Милтън Фридман още от самото начало – тази фундаменталистка форма на капитализъм винаги е разчитала на бедствията, за да триумфира. Благоприятстващите я катастрофи, разбира се, бяха станали по-големи, но това, което се случваше в Ирак или Ню Орлиънс, не беше ново следединайсетосептемврийско изобретение. Напротив, тези смели експерименти за експлоатиране на кризите бяха кулминацията на три десетилетия строго придържане към шоковата доктрина.
Погледнати през призмата на тази доктрина, последните трийсет и пет години изглеждаха много по-различни. Някои от най-ужасяващите нарушения на човешките права от тази епоха, които обикновено се тълкуват като садистични действия на антидемократични режими, на практика бяха извършени с цел да тероризират обществото или да подготвят почвата за въвеждането на радикални пазарни „реформи“. В Аржентина през 70‑те „изчезването“ на 30 000 души (повечето от които – леви активисти по време на хунтата) беше неразделна част от налагането на икономическата политика на Чикагската школа в страната, така както терорът беше придружител на същия тип икономическа метаморфоза в Чили. В Китай през 1989 г. именно шокът от клането на площад „Тянанмън“ и последвалите арести на десетки хиляди хора развърза ръцете на комунистическата партия и й даде възможност да превърне голяма част от страната в огромна експортна зона, чийто работнически персонал беше твърде наплашен, за да търси правата си. В Русия през 1993 г. решението на Борис Елцин да изпрати танкове срещу парламента и да затвори лидерите на опозицията проправи пътя на „пожарната“ приватизация, която създаде всеизвестните олигарси в страната. Фолклендската война през 1982 г. послужи за подобна цел на Маргарет Тачър в Обединеното кралство: безпорядъкът и националистическото вдъхновение от войната ѝ позволиха да използва огромна сила, за да смаже стачкуващите миньори, и да започне първата приватизационна вълна в западна демократична държава. Атаката на НАТО срещу Белград през 1999 г. създаде условия за бърза приватизация в бивша Югославия – цел, предшестваща войната. Икономиката със сигурност не беше единственият двигател за тези войни, но във всички изредени случаи колективният шок послужи като подготовка за икономическата шокова терапия.
Травматичните епизоди, които се използват за „омекотяване“ на ситуацията, невинаги са открито насилствени. В Латинска Америка и Африка през 80‑те кризата на дълговете беше факторът, който принуди държавите „да приватизират или да умрат“ (по думите на един бивш служител на МВФ).22 Съсипани от хиперинфлация и твърде задлъжнели, за да могат да откажат на условията, съпътстващи чуждестранните заеми, правителствата приемаха „шоковото лечение“ с обещанието, че то ще им помогне да избягнат още по-големи катастрофи. В Азия финансовата криза от 1997–98 г.– почти толкова унищожителна, колкото и Голямата депресия – смири т.нар. Азиатски тигри1, отключвайки пазарите им за онова, което „Ню Йорк Таймс“ нарече „най-голямата банкрутна разпродажба“23. Много от тези страни бяха демокрации, но радикалните трансформации на свободния пазар съвсем не бяха наложени демократично. Тъкмо обратното: както Фридман много добре е разбрал, атмосферата на мащабна криза осигурява необходимия претекст за пренебрегване на изричните желания на гласоподавалите и за предаване на страната в ръцете на икономистите „технократи“.
Разбира се, понякога приемането на пазарни механизми се извършва демократично – политиците разчитат на твърдолинейни платформи и печелят избори, например Роналд Рейгън в САЩ или Никола Саркози във Франция. В подобни случаи обаче кръстоносците на свободния пазар се изправят срещу обществен натиск и неизбежно смекчават и видоизменят радикалните си планове, предприемайки постепенни промени вместо един радикален прелом. Изводът е, че ако икономическият модел на Фридман може да бъде частично реализиран в условията на демокрация, то неговата истинска същност може да се осъществи само при авторитарен режим. За да може икономическата шокова терапия да се приложи без ограничения – както става в Чили през 70‑те, в Китай в края на 80‑те, в Русия през 90‑те и в САЩ след 11 септември 2001 г., – винаги е необходима допълнителна мащабна колективна травма, която временно да прекрати демократичните практики или изцяло да ги елиминира.
Този идеологически кръстоносен поход се ражда от авторитарните режими на Южна Америка; в най-широките си новозавоювани територии – Русия и Китай – той си съжителства най-спокойно (а и най-рентабилно) с железния юмрук на политическата върхушка до днес.
Шоковата терапия се завръща у дома

… В продължение на три десетилетия Фридман и последователите му редовно използват кризисните моменти в различни държави. Това са чуждестранни еквиваленти на 11 септември, които започват с преврата на Пиночет на 11 септември 1973 г. Всъщност на 11 септември 2001 г. една идеология, отгледана в американски университети и подхранена от вашингтонските институции, най-сетне получава шанс да се завърне у дома. Администрацията на Буш моментално се вкопчва в страха – не само за да започне своята „война срещу тероризма“, но и за да гарантира, че това е начинание, изцяло ориентирано към печалба, и че тази процъфтяваща нова индустрия ще вдъхне живот на нестабилната американска икономика. Най-добре определима като комплекс на капитализма на бедствията, тя има пипала, достигащи много по-далеч от тези на военноиндустриалния комплекс, за който Дуайт Айзенхауер2 предупреждава в края на своето управление: това е глобална война, водена на всички равнища, при това – от частни компании, чието участие се заплаща с обществени средства и чиято неограничена във времето мисия е да защитават родината от външното „зло“. Само за няколко години комплексът успява да разшири обсега си от борба срещу тероризма до международно миротворчество, полицейски контрол и намеса при зачестяващите природни бедствия. Крайната цел на корпорациите в основата на този комплекс е да въведат ориентираното към печалба управление (което се разраства страшно бързо в екстремни условия) като вид ежедневно функциониране на държавата. Или с други думи – да приватизират правителството.
За да стартира комплексът на капитализма на бедствията, администрацията на Буш прехвърли върху частни агенции (при това – без обществен дебат) много от основните функции на правителството: от осигуряването на здравни грижи за военните и разпитването на затворници до събирането и „колекционирането“ на информация за всички нас. Ролята на правителството в тази безконечна война не е ролята на администратора, управляващ мрежа от доставчици, а по-скоро на капиталиста спекулатор, който хем осигурява основните средства за създаването на комплекса, хем се явява основен клиент на новите му услуги. Ще цитирам само три статистики, които показват обхвата на тази промяна: през 2003 г. правителството на САЩ предлага 3512 договора на охранителни фирми; за период от двайсет и един месеца, който приключва през април 2006 г., Отделът за национална сигурност подписва повече от 115 000 такива договора.  Глобалната „индустрия за национална сигурност“ – икономически незначителна преди 2001 г.– сега представлява сектор от 200 милиарда долара. През 2006 г. правителствените разходи за национална сигурност стигат до 545 долара на домакинство.
И това е само вътрешният фронт на „войната срещу тероризма“; истинските пари са в мисиите зад граница. Освен оръжейните доставчици, чиито приходи стигат до небесата благодарение на войната в Ирак, поддържането на американската армия се превръща в един от най-бързо разрастващите се сектори в сферата на услугите. „Страни, които имат „Макдоналдс“, никога не воюват помежду си“, смело декларира дописникът на „Ню Йорк Таймс“ Томас Фридман през декември 2006 г.  Две години по-късно се оказва, че греши; нещо повече – благодарение на този тип „война заради печалбите“ американската армия отвежда на фронта „Бъргър Кинг“ и „Пица Хът“, наемайки ги да осигуряват храна за войниците във военните бази от Ирак до „миниграда“ в залива Гуантанамо.
Най-накрая има и хуманитарна помощ, и планове за възстановяване. Използвани за пръв път в Ирак, те се превърнаха в нов световен модел – независимо дали става въпрос за превантивна война (като израелското нападение срещу Ливан), или за ураган. Предвид нарастващия брой нови бедствия в резултат на климатичните промени и недостига на ресурси реагирането в спешни ситуации се оказа твърде привлекателен пазар, за да бъде оставен на нестопанските организации. Защо да даваме на УНИЦЕФ да възстановява училища, когато „Бехтел“, една от най-големите строителни фирми в САЩ, може да направи същото? Защо да настаняваме евакуираните жители на Мисисипи в субсидирани празни апартаменти, когато можем да ги настаним в екскурзионни кораби на компанията „Карнавал“? Защо да изпращаме мироопазващите сили на ООН в Дарфур, когато има частни охранителни компании като „Блекуотър“, които си търсят клиенти? Ето каква е разликата след 11 септември: някога войните и бедствията разкриваха нови възможности само за един тесен сектор от икономиката – за авиоконструкторите например или за строителните компании, които възстановяваха бомбардирани мостове, – а основната икономическа роля на войните беше да отворят пазари, които дотогава са били затворени, и да предизвикат следвоенен растеж; сега реагирането при войни и бедствия е толкова приватизирано, че то самото е пазар. Вече няма нужда да се чака краят на войната, за да настъпи растеж. Посредникът е самото послание.
Явното предимство на този постмодерен подход е, че от пазарна гледна точка той работи безупречно. Както отбелязват пазарните анализатори по повод едно особено доходоносно тримесечие за енергийната компания „Халибъртън“, „Ирак надмина всички очаквания“.  Това беше през октомври 2006 г., дотогава най-кръвопролитния месец от войната, с 3709 цивилни иракски жертви.  Но акционерите рядко биха останали равнодушни пред приход в размер на 20 милиарда долара само за тази компания.
Наред с оръжейната търговия, частните войници, ориентираното към печалба възстановяване и индустрията на националната сигурност, онова, което възниква в резултат на особения тип следединайсетосептемврийска шокова терапия, е една напълно ясно очертана нова икономика. Тя беше създадена по времето на Буш, но сега вече съществува независимо от което и да било управление и ще остане здраво укрепена, докато идеологията на корпоративно господство не бъде разпозната, изолирана и отхвърлена. Комплексът се доминира от американски фирми, но той е глобален: включва и британски компании с техните вездесъщи охранителни камери, и израелски компании с техните високотехнологични стени и огради, и канадски дърводобивни предприятия, продаващи готови къщи, няколко пъти по-скъпи от произвежданите на място…  „Едва ли някой досега е гледал на възстановяването от бедствия като на реален жилищен пазар – отбелязва Кен Бейкър, ръководител на канадска фирма за търговия с дървен материал. – Това е стратегия за разработване в далечното бъдеще.“
По своя обхват капиталистическият комплекс на бедствията е сходен с „възникващия пазар“ и възхода на информационните технологии от 90‑те години. Познавачи твърдят, че сега сделките са дори по-добри и че „охранителният балон“ е поел щафетата, след като по-ранните балони са се спукали. Наред със стремителните печалби на застрахователната индустрия (очаква се през 2006 г. те да достигнат рекордните 600 милиарда само в САЩ) и със свръхпечалбите от петролната индустрия (нарастващи с всяка поредна криза) икономиката на бедствията може би е спасила световния пазар от истинската рецесия, пред която той беше изправен в навечерието на 11 септември.

Опитвайки се да разкажем историята на идеологическия кръстоносен поход, който достига своя връх в радикалните приватизации на войните и бедствията, се изправяме пред един проблем: идеологията е като хамелеон, който постоянно променя името и идентичността си. Фридман нарича себе си „либерал“, но последователите му в САЩ, които свързват либералите с високите данъци и с хипитата, по традиция се самоопределят като „консерватори“, „класически икономисти“, „привърженици на свободния пазар“, а по-късно – и като последователи на „рейгъномиката“ или на laissez-faire.  В повечето страни тяхната доктрина е известна като „неолиберализъм“, но също така бива наричана „свободна търговия“ или просто „глобализация“. Едва от средата на 90‑те години това интелектуално движение, водено от десните мозъчни тръстове, с които Фридман има отколешни връзки – Фондация „Херитидж“, Институтът „Като“ и Американският предприемачески институт, – започва да се нарича „неоконсервативно“, светоглед, напълно подчинил силата на американската военна машина на корпоративните цели. Всички тези превъплъщения са отдадени на политическото триединство – отстраняване на обществената сфера, пълна свобода за корпорациите и минимални социални разходи – и нито едно от техните наименования не е напълно точно. Фридман дефинира движението си като опит за освобождаване на пазара от държавата, но реалните свидетелства за случилото се, когато неговата визия се реализира в чист вид, са напълно различни. Във всички държави, в които е била приложена политиката на Чикагската школа през последните три десетилетия, резултатът е мощен господстващ съюз между няколко огромни корпорации и група богати политици – със смътни и изменчиви граници помежду им. В Русия частниците милиардери са известни като „олигарси“; в Китай те са „князчета“; в Чили – „пирани“; в САЩ – „пионерите“ на кампанията Буш-Чейни. Далеч от целта за освобождаване на пазара от държавата, тези политически и корпоративни елити чисто и просто се смесват, разменяйки си услуги, за да си осигурят правото да присвояват ценни ресурси, доскоро разположени в обществената сфера: от петролните полета на Русия през колективните земи в Китай до подарените договори за възстановяване в Ирак.
Най-точното определение за системата, която заличава границите между Голямото правителство и Големия бизнес, не е „либерална“, „консервативна“ или „капиталистическа“, а „корпоративна“. Нейните основни черти включват прехвърлянето на огромни обществени средства в частни ръце (често придружено от лавинообразно нарастващ дълг и разширяваща се пропаст между богатите и заменимите бедни) и агресивен национализъм, с който се оправдават бездънните разходи за сигурност. За хората, възползващи се от този порядък, едва ли може да съществува по-печеливш начин за организиране на обществото. Но поради очевидните му недостатъци за огромната част от населението другите черти на корпоратистката държава включват агресивно наблюдение (отново с размяна на услуги и договори между правителството и големите корпорации), масови арести, ограничени граждански свободи и често пъти – макар и не винаги – мъчения.
Мъчението като метафора
От Чили до Китай и Ирак мъчението е мълчалив спътник на глобалния кръстоносен поход на свободния пазар. Но мъчението е нещо повече от средство за налагане на нежелана политика – то е и метафора за логиката в основата на шоковата доктрина.
Мъчението (или според терминологията на ЦРУ – „принудителният разпит“) е пакет от методи, които довеждат затворника до състояние на дълбока дезориентация и шок, за да го накарат да направи самопризнания против волята си. Водещата логика е разработена в два наръчника на ЦРУ от края на 90‑те години. Те обясняват как „съпротивляващият се източник“ може да се пречупи, за да се предизвика разрив в способността му да разбира света около себе си. Най-напред сетивата биват лишени от възприятия (посредством качулки, заглушители, белезници, тотална изолация); след това тялото се бомбардира с извънмерна стимулация (силна светлина, крещяща музика, побой, електрошок). Целта на тази фаза на „омекотяване“ е да провокира нещо като ураган в мозъка: затворниците регресират и се ужасяват до такава степен, че не могат да мислят рационално и да защитават интересите си. Именно в това състояние на шок повечето хора дават на своите инквизитори всичко, което те им поискат – информация, изповед, отказ от убеждения. В един наръчник на ЦРУ намираме следното лаконично обяснение: „Съществува интервал – който може да бъде съвсем кратък – на застинала възбуда, един вид психологически шок или парализа. Той се предизвиква от травматично или субтравматично преживяване, което разрушава познатия свят на субекта, както и неговия собствен образ в този свят. Опитните разпитващи разпознават този ефект в момента, в който той се прояви, и знаят, че тогава източникът става много по-податлив на въздействие и по-склонен да сътрудничи.“
Шоковата доктрина имитира този процес много точно, опитвайки се да предизвика в масов мащаб онова, което мъчението постига в стаята за разпит. Най-уместният пример е шокът от 11 септември, който разби „познатия свят“ за милиони хора и отвори вратите за период на дълбока дезориентация и регресия. Администрацията на Буш умело използва това. Изведнъж се изправихме пред нулево ниво, на което всичко познато можеше да бъде отхвърлено като „предединайсетосептемврийско мислене“. По традиция не много силни по история, американците се бяха превърнали в „бял лист“, на който „може да бъдат написани най-новите, най-прекрасните думи“, както беше казал Мао за своя народ. Една нова армия от експерти се появи мигновено, за да изпише прекрасните нови думи върху възприемчивото платно на посттравматичното ни съзнание: „сблъсък на цивилизациите“, ни казваха те. „Ос на злото“, „ислямофашизъм“, „национална сигурност“. Докато се заплесвахме по новите културни войни, администрацията на Буш успя да прокара онова, за което допреди 11 септември можеше само да мечтае: поведе приватизирани войни в чужбина и построи корпоративен охранителен комплекс у дома.
Ето как работи шоковата доктрина: първоначалното бедствие – преврат, терористичен акт, разпадане на пазара, война, цунами, ураган – поставя цялото население в състояние на колективен шок. Експлозиите и яростните ветрове смекчават цели общества по начин, сходен с крещящата музика и ударите, които смекчават затворниците в стаите за мъчения. Джамал Пери и неговите евакуирани съграждани в заслона в Бaтън Руж трябваше да се откажат от жилищата си и от държавните училища. Рибарите в Шри Ланка трябваше да предадат ценното си крайбрежие на хотелиерите. Иракчаните – ако всичко вървеше по план – трябваше да са толкова шокирани и ужасени, че да се откажат от контрола над петролните си резерви, държавните си компании и суверенитета си за сметка на американските военни бази и зелени зони.
Голямата лъжа
В пороя от хвалебствия в чест на Милтън Фридман ролята на кризите като средство за прокарване на светогледа му не намира почти никакво място. Вместо това кончината на икономиста стана повод за рециклиране на официалната версия, че неговият капитализъм се е превърнал в управленческо правоверие в почти целия свят. Приказен вариант на историята, изчистен от всякакъв род насилие и принуда, това е най-успешният пропаганден преврат за последните три десетилетия. Ето как звучи той.
Фридман посвещава живота си на мирната идеологическа битка срещу онези, които вярват, че правителствата са длъжни да регулират пазарните процеси, за да заглаждат острите ръбове. Той смята, че историята е „кривнала от правия път“ в момента, в който политиците са се вслушали в Джон Мейнард Кейнс, интелектуален архитект на Новия курс и на модерната социална държава. Крахът на пазара през 1929 г. довежда до всеобщото осъзнаване, че свободният пазар се е провалил и че правителствата трябва да се намесват в икономиката, за да контролират корпорациите и да преразпределят богатствата. В тези мрачни дни, когато комунизмът завладява Изтока, Западът прегръща идеята за социална държава, а икономическият национализъм намира почва в постколониалния Юг, Милтън Фридман и неговият учител Фридрих Хайек търпеливо подклаждат огъня на чистия капитализъм, така различен от опитите на Кейнс да използва колективното благосъстояние за създаването на едно по-справедливо общество. „Според мен основната грешка се състои в убеждението, че е възможно да се прави добро с чужди пари“ – твърди Фридман в писмо до Пиночет от 1975 г.  Но повечето хора настояват, че техните правителства могат и трябва да творят добрини.  Фридман е отричан в „Ню Йорк Таймс“ като „зъл дух или напаст“ и е почитан едва от малцина.
След десетилетия, прекарани в интелектуална пустош, идват 80‑те с Маргарет Тачър (нарекла Фридман „интелектуален борец за свобода“) и Роналд Рейгън (когото видели да носи манифеста на Фридман „Капитализъм и свобода“ по време на президентската си кампания). Най-накрая се появяват управляващи, които имат смелостта да осъществят на дело неограничения свободен пазар. Според официалната версия след като Рейгън и Тачър по мирен и демократичен път освобождават собствените си пазари, демокрацията и просперитетът стават така очевидно привлекателни, че диктаторските режими рухват един по един от Манила до Берлин, а широките маси закопняват по рейгъномиката и сандвичите „Биг Мак“.
Когато и Съветският съюз се разпада, „Империята на злото“  е толкова ентусиазирана да се присъедини към революцията на Фридман, колкото и бившите комунисти в Китай. Вече нищо не възпрепятства глобалния свободен пазар, в който неконтролираните корпорации са свободни не само в собствените си страни, но и могат спокойно да прекосяват границите, носейки просперитет по целия свят. Сега съществува двоен консенсус за начина на управление: политическите лидери биват избирани, а икономиките се управляват по Фридмановите правила. Това е, както каза Франсис Фукуяма, „краят на историята“ – „крайната точка на идеологическата еволюция на човечеството“.
Когато Фридман почина, списание „Форчън“ писа, че той е бил „на една вълна с историята“; Конгресът на САЩ прокара резолюция, която го провъзгласи за „един от най-големите защитници на свободата в света – не само в областта на икономиката, но и във всички останали области“; губернаторът на Калифорния Арнолд Шварценегер обяви 20 януари 2007 г. за щатски ден на Милтън Фридман; последваха го още няколко града, а „Уолстрийт Джърнъл“ резюмира по подобаващ начин това разкрасено повествование: „Човек на Свободата“.
Тази книга оспорва основното твърдение на официалната история – че триумфът на дерегулирания капитализъм е рожба на свободата и че неограничените свободни пазари вървят ръка за ръка с демокрацията. Тъкмо обратното: ще покажа, че фундаменталистката форма на капитализъм се прокарва с брутални форми на принуда, упражнявана както спрямо населението като цяло, така и спрямо безброй отделни индивиди. Историята на съвременния свободен пазар – или възходът на корпоратизма – се пише чрез шокове.
Залозите са високи. Корпоративният съюз е на път да завоюва последните си територии: затворените икономики на арабския свят, както и онези сектори на западната икономика, които оставаха незасегнати от принципа на печалбата – включително реагирането при бедствия и поддържането на армии. При положение че не се търси обществен консенсус относно приватизирането на такива основни функции у дома или в чужбина, за постигането на тази цел е нужна ескалация на насилието и дори още по-големи катастрофи. Но тъй като основната роля, отредена на шоковете и кризите, е умело изтрита от официалните свидетелства за разцвета на свободния пазар, екстремните тактики в Ирак и Ню Орлиънс се възприемат като проява на уникалната некомпетентност и шуробаджанащина, която цари в Белия дом. В действителност геройствата на Буш не са нищо повече от израз на чудовищно бруталната кулминация на една петдесетгодишна кампания за всеобщо корпоративно освобождение.
Всеки опит да виним идеологиите за престъпленията, извършени от техните последователи, трябва да се разглежда предпазливо. Твърде лесно е да се твърди, че тези, с които не сме съгласни, не просто грешат, ами са тирани, фашисти и извършители на геноцид. Но е вярно също така, че някои идеологии са опасни за обществото и трябва да бъдат разобличени като такива. Това са затворени, фундаменталистки доктрини, които не могат да съжителстват с други мирогледи; техните последователи осъждат разнообразието и изискват абсолютна свобода, за да приложат на практика съвършената си система. Светът такъв, какъвто съществува, трябва да бъде заличен, за да се изгради на негово място един напълно нов свят. Вкоренена в библейски фантазии за потопи и пожари, това е логика, която неизбежно води до насилие. Идеологиите, изградени върху копнежа за това невъзможно чисто начало, постижимо чрез катаклизъм, са опасни идеологии.
Обикновено именно крайно религиозни и расово основани системи от вярвания изискват изтриването на цели народи и култури, за да постигнат прочистената си визия за света. Но разпадането на Съветския съюз доведе до колективно преразглеждане на големите престъпления, извършени в името на комунизма. Съветските архиви бяха отворени за изследователите, които преброиха жертвите на умишлено предизвикан масов глад, на трудови лагери и политически убийства. Процесът предизвика разгорещени дебати в целия свят: дали тези жестокости произхождат от самата идеология, или се дължат на изопачаването й от последователите на Сталин, Чаушеску, Мао и Пол Пот?
„Именно комунизмът от плът и кръв наложи всеобщото потисничество, което кулминира в тържество на държавноорганизирания терор – пише Стефан Куртоа, един от авторите на „Черна книга на комунизма“. – Нима идеологията е невинна?“ Разбира се, че не е. От това не следва, че всяка форма на комунизъм е геноцидна, както ликуват мнозина, но със сигурност едно тълкуване на комунистическата теория, което беше доктринерско, авторитарно и враждебно настроено към плурализма, доведе до чистките на Сталин и до възпитателните лагери на Мао. Авторитарният комунизъм е – и трябва да си остане – завинаги опетнен от съществуването на тези живи лаборатории. Но какво да кажем за съвременния кръстоносен поход за освобождаване на световните пазари? Превратите, войните и кланетата за установяване и съхраняване на прокорпоративни режими никога не се третират като капиталистически престъпления. Доскоро те се приписваха на фанатични диктатори по горещите фронтове на Студената война, а сега – на войната срещу тероризма. Ако повечето от твърдите противници на корпоративния икономически модел биват системно премахвани, било в Аржентина през 70‑те или в Ирак днес, това обикновено се обяснява като част от мръсната война срещу комунизма или тероризма и почти никога – като борба за налагане на чист капитализъм.
Не твърдя, че всички форми на пазарна система са неизбежно насилствени. Напълно възможно е да има пазарна икономика, която не изисква подобна бруталност или идеологическа чистота. Свободният пазар на стоките за потребление може да съществува наред с безплатна система на здравеопазване, държавни училища и голям дял от икономиката под формата на държавна собственост (например национална петролна компания). Също така е възможно да се изисква от корпорациите да плащат прилични заплати и да уважават правото на служителите си да членуват в профсъюзи, а от правителствата – да налагат данъци и да преразпределят богатствата така, че да тушират големите неравенства в корпоративната държава. Пазарите не са непременно фундаменталистки.
Именно такава смесена икономика предлага Кейнс след Голямата депресия – революция в държавната политика, водеща до нов курс и промени по целия свят. В противовес на тази система от компромиси, надзор и контрол започва контрареволюцията на Фридман – с цел да я унищожи постепенно, страна след страна. Общото между фундаменталисткия капитализъм на Чикагската школа и другите опасни идеологии е онова характерно желание за невъзможна чистота, за едно ново начало, върху което да се изгради идеалното общество.
Този копнеж по богоподобно сътворение е причината, поради която идеолозите на свободния пазар са така привързани към кризи и бедствия. Неапокалиптичната реалност чисто и просто не е гостоприемна за техните амбиции. Онова, което одухотворява контрареволюцията на Фридман в продължение на трийсет и пет години, е стремежът към типа свобода, достъпен само по време на катаклизми, когато хората с техните упорити навици и настоятелни искания са изтласкани встрани – моменти, в които демокрацията изглежда практически невъзможна.
Вярващите в шоковата доктрина са убедени, че само един дълбок прелом – наводнение, война, терористична атака – може да им предостави празно платно за рисуване. И тъкмо когато сме психически нестабилни и физически отчуждени, тези художници запретват ръкави, за да преправят света.

* * *