ПЕПЕЛ МИ НА УСТАТА…

March 29th, 20092:36 pm @

0


Публикуван текст – в. Седем

След две години неуспешно и формално участие в ЕС, премиерът Сергей Станишев обяви идеята си да вкара чужденци в управлението на страната. За което тутакси бе разпънат на кръст от редица опозиционни говорители. Но прави впечатление, че върховните лидери от синия сектор нещо не се обаждат. Вместо това пускат по телевизиите устакяри от втория ешелон и “независими експерти”.

Иначе всички сме съгласни с теориите на надушващите власт бъдещи управници.

А именно, че:

– това е капитулация пред Европа и доказателство за безсилието на тройната коалиция.

– това е опит да си върнем по втория начин изгубеното доверие на ЕС.

– това е популистки предизборен ход.

– това може би е сложна конспирация, която трябва да докаже, че дори европейците да дойдат, у нас оправия няма. И самите те да бъдат набутани в споделянето на колективната отговорност – тази сладка баница на прехода.

Но нека, преди окончателно да заклеймим премиера, да се огледаме в някои особености на българската демокрация.

Да се върнем няколко години назад, до времето когато президентът Първанов бабуваше при раждането на тройната коалиция. Ако се сложим ръка на сърцето, трябва да признаем, че от гледна точка на обединителната си роля, той постъпи правилно. Дали тази правилна постъпка беше далновидна – това е друг въпрос. Но в тактически план нямаше друг изход. В Европа се говореше за успеха на широките коалиции, включително между леви и десни, което стана главния, формален аргумент за бабуването.

На практика, обаче, у Първанов още тогава се задействува инстинкта да запази статуквото.

А инстинктите проработват в състояние на стрес, по народному – уплах.

Първанов е първият български политик, който официално се уплаши от мощните позиции на някои елементи в българското общество. Не става дума за политическите сили, а за силите на статуквото, изграждано десетилетие и повече преди това. Уплаши се до степен, че започна да прави метани на някои хора. А това никак не подхожда на президенстката институция, която трябва по презумпция да бъде равноотдалечена от всички.

Чрез тройната коалиция той просто се опита да сложи колкото може повече представители на съществуващото положение около софрата. Няма смисъл да споменаваме събития и другарски вечеринки, сватби и кръщенета, тъй като всички ги знаем.

По-добре да се вгледаме в параметрите на статуквото.

Миналата година, някакъв баш икономист се захвана да доказва, че икономиката на страната е достигнала и надминала нивото от 1989 година. Тази филипика не пожъна особен успех.

В наши дни управляващите размахват енергично прословутия резерв от 28 милиарда лева, който сме имали. Като финансов амортисьор срещу трусовете на кризата.

Във време когато става все по-ясно, че не парите, а производителността на труда, суровините, средния и дребния бизнес, организацията на производството и иновациите ще бъдат локомотивите за излизане от ситуацията. А също така, и не на последно място – връщането към “традиционните ценности на нацията” /Барак Обама/.

Що се отнася до бурния цъфтеж на родната икономика през последните години, по-добре да видим какво казват професионалистите. Доктора на икономическите науки проф. Гарабед Минасян, например:

“В плана “Станишев” (ПС) съществуват манипулативни позо­ва­вания, които са недопустими за подобно равнище. Лансира се, че през 2008 г. “българската ико­номика отбелязва растеж от 6.8%“, което не е вярно. Темп на прираст на БВП от 6.8% се отчита през третото тримесечие на 2008 г. спрямо третото тримесечие на предходната година, докато същият темп за четвърто тримесечие е 3.5%, а за 2008 г. – 6.0%. ПС се позовава на “безпрецедентните 28 млрд.лв.” за величината на ва­лутните резерви на страната, но към края на ноември 2008 г. В първите дни на януари БНБ публикува инфор­ма­ция за валутните резерви на страната към края на 2008 г., които са вече 24.9 млрд.лв., т.е. с повече от една десета по-малко. Този факт обаче е удобен за ма­ни­пулативно премълчаване.”

Погледната от страна на продукта, който създава, българската икономика изглежда доста екстравагантно, да не кажа по-силна дума.

Под 30 процента от физиономията й се определя от сферата на реалното материално производство /индустрията/ и този процент продължава да пада, включително и във връзка със световната криза.

Под 7% процента е дяловото участие на селското стопанство, което винаги е било запазена марка на България като количества и най-вече качество.

Затова пък сферата на търговията и услугите, иначе казано алъш-вериша – надвишава 62 процента.

Като гледаме най-общо тези цифри – по външен вид го докарваме на Швейцария – страната на банките, голямата химия, точните часовници и кравите. Само че швейцарците едва през 2005 година успяват да постигнат онова, което ние сме постигнали още до 1989 г. – над милион и половина животни. Същото важи за свиневъдството.

А сега вижте следващата статистика, която показва показва динамиката на българското животновъдстство през годините.

Таблица № 4. Брой на селскостопанските животни

Table № 4. Live stock number

clip_image001

Източници: Статистически годишник на Народна Република България 1989;

Статистически годишник на Република България 1992, 1996;

Статистически справочник 2001, 2004, 2005, 2006

Швейцарците са горе-долу колкото нас по население – 7.4 милиона, от които 20 процента дори не са швейцарски граждани. Плодородната им земя е в пъти по-малко от нашата. Това са предимно високопланински поляни и пасища. Под една трета от тази земя става за посев. Може би заради трудния терен, те са се ориентирали към отглеждането на крави. Добре, ама в последните години свиневъдството там се е развило до степен да надмине говедовъдството – 1.7 милиона животни.

Как ги постигат тези успехи швейцарците. Ами точно така, както са ги постигнали българите в началото на миналия век в Източна Тракия, бидейки все още под турско робство. Ето какво ни съобщава проф. Любомир Милетич в емблематичното си изследване “Разорението на тракийските българи”:

“… най-добрѣ ни освѣтлява разказътъ на споменатия вече свещенникъ Стоянъ Андрѣевъ отъ лозенградското село Е н и д ж е, чисто българско село отъ 350 кѫщи…

“Въ туй врѣме всичкиятъ едъръ добитъкъ, около 3000 глави, се намираше до селото при рѣката Текедере. Офицеритѣ ни казаха: „всичкия си добитъкъ ще дадете”… И го забраха всичкия. И дребниятъ добитъкъ бѣше тамъ: овци и кози около 11 хиляди…. Вечерьта турцитѣ пуснаха по селото войници съ чували и изловиха всичкитѣ кокошки, може да имаше до 30 хиляди кокошки, мисирки…. Съмна се, и се съобщи нова заповѣдь: колкото старо жито има въ селото, всичкото да се складира въ селския хамбаръ. За да се извърши това бърже, турцитѣ пратиха военни кола, и така съ колата се принесе най-малко 10 хиляди цариградски кила жито. Тая работа трая 3-4 дена … вѫтрѣ въ селото само около 250 души войници съ офицеритѣ се занимаваха съ прѣнасянето на житото… Слѣдъ като и житото се нанесе, попитаха, дали още добитъкъ има или не. За да се увѣрятъ, тръгнаха изъ кѫща на кѫща и изкараха изъ оборитѣ 300 яздачни коне съ седлата, съ такъма имъ. Най-сетнѣ поискаха, щото всѣки овча-ринъ, колкото вълна има, да я донесе. Овчаритѣ донесоха около 8 хиляди оки вълна. Слѣдъ това ни оставиха свободни нѣколко дена. Хванаха слѣдъ малко да търсятъ по-богатитѣ.”

Може да прозвучи цинично, но от картината на турските погроми, тук ще извадя икономическата съставляваща.

Едно обикновено село – 350 къщи, тоест под 2000 души.

А ето го резултата от техния труд:

3000 глави едър добитък

11 хил. дребен – овце и кози

30 хиляди птици

300 ездитни коне

8000 оки вълна

10 000 цариградски кила жито от старата реколта /тоест, резерв, който е отнел 3-4 дни на 250 войници само да го изнесат от селото/.

В същото изследване проф. Милетич съобщава, че в Одринския вилает се открояват и други, наистина богати села, където дребното поголовие стига до 160 хиляди животни, а едрия добитък – до 40 хиляди глави.

Южните склонове на Странджа-Сакар и поречието на Марица са населявани по онова време от турци, гърци, албанци и българи /близо милион/. Те, последните са мотора на реалната икономика в целия регион – не само в земеделието и животновъдството, но също така в печелевшите за онова време сектори – бубарство и копринарство, тютюнопроизводство, производство на вълна и памук и занаятите, свързани с тях. За екзотика ще прибавим и производството на афион – опиумен мак.

Ако погледнете етническата карта на Одринския вилает от онова време, лесно ще направите сметката, че стотина селища реално са произвеждали селскостопанска продукция, с която не може да се похвали днес България на 21 век.

Днес, един век по късно, цифрите говорят следното:

В периода 1986 – 2005 г. говедовъдството е паднало от 1 млн. 700 хил. на 620 хил. животни.

Свиневъдството – от близо 4 милиона на под 1 милион свине.

Овцете – от 9.7 милиона – на 1.6 милиона.

Птиците – от 39.2 милиона – на 9.5 милиона.

Дори цифрите от статистиката за 2005 г. да са се променили към по-добро /в което дълбоко се съмнявам/, отдалече се вижда накъде са подкарали кораба капитаните на родната макрорамка.

Тук няма да се задълбочаваме в пораженията върху голямата индустрия – енергетика, машиностроене, военнопромишлен комплекс, горива, соди, стъкло, каростроене и прочие.

Дори само от това, което е натворено в областта на селското стопанство и свързаната с него преработваща промишленост, става ясно, че нашите лидери живеят в някакъв измислен свят, който за по-удобно наричат глобализация и свободен пазар.

На всичкото отгоре през последните години, те се опитват да ни впишат в глобалната рамка чрез набор от тарикатлъци, изключващи действия в реалния сектор и помпащи до краен предел някакви илюзии за образа на България, които по същество нямат нищо общо с действителността.

Тарикатските фантазии на тема България съпътствуват цялата история на прехода още от времето когато започнахме да правим пачки за сметка на трудностите, които изпитваха нашите съседи Сърбия и Македония. Днешните младежи тогава са били деца и са виждали как бащите им забогатяват с няколко “врътки” през границата – цигари или бензин, все едно. По-късно тези деца станаха свидетели на безогледната масова приватизация, която изкара от дълбините на обществото цяла прослойка никому неизвестни партийни слуги, на които беше подарената българската икономика. В замяна на постоянна и безусловна финансова подкрепа. Още тогава българската политическа класа заприлича на бабичка, която си дарява апартамента срещу гледане до живот.

Децата на прехода не изучават и до днес близката и по-далечна стопанска история на България. Те не знаят, че е имало период, когато нашата страна наистина е била сравнявана със Швейцария, а българите с “прусаците на Балканите”. Нито, че световната /днес/ икономическа, транспортна и туристическа дестинация Гърция е изглеждала в сравнение с нас като бедна селска провинция. Те не знаят, че дори по времето на Тодор Живков в България имаше милионери. Само че те не бяха назначени, а докарваха измъчените си пари с непосилен труд под полиетилена на оранжериите, а в същото време всячески криеха финансовото си състояние от политическата полиция.

Децата на прехода не знаят, че в сърцето на соцлагера, столицата на тогава проспериращата Унгария се изхранваше от труда на някогашните преселници от България и така наречените села на милионерите в околностите на Будапеща бяха населени наполовина с потомствени българи.

Младежите, които по неизвестни за мен причини, все още стоят в България, нямат и шанс да научат нещо повече за това близко минало. Образователният мейнстрийм ги занимава с романтични митове от археологията и възрожденската литература, а медиите им начукват в главите скучното клише, че вече сме член на НАТО. Голяма работа.

Чрез демодираните си риалити формати и яловите новини, телевизиите ежедневно внушават анемични фантазии, че сме световна туристическа дестинация, че имаме някакво уникално стратегическо местоположение, че през нас ще минат някакви тръби и коридори, а ние просто ще щракаме с пръсти доживот. Официални лица от правителството като министър Петър Димитров регулярно пускат в общественото пространство твърдения като това, че пътищата за сближаване между Русия и Европа минават единствено през България. Такава теза е направо опасна, ако беше излязла от устата на сериозен политик. По несъстоятелност тя може да се мери само с афоризмите на баш-стратега Ахмед Доган, който пък се изцепи, че пътят към Европа минавал през Босфора.

Дори да съберем накуп всичките перални на пари, наричащи себе си телевизии, няма да открием повече от 2-3 предавания, които се занимават с теми от реалния живот на обикновения, средностатистически човек и семейството му – като автономна стопанска единица на обществото. Личността и семейството у нас се представят в ключа на пошли мелодрами, криминални хроники за битови убийства и проституция , “идеали” свързани с обзавеждане, козметика, фитнес, игри на щастието и безмислено харчене на пари.

Ако се загледате внимателно в програмата на Би Би Си, ще видите, че не минава и час без на екрана да се появи репортаж или рубрика за позитивния опит на малкия и средния бизнес, за иновации, смели и умни подходи към увеличаване на реалното производство в реалния сектор. В медийния ландшафт на цивилизованите страни се открояват цели телевизии, посветени на реалния живот и реалния сектор. Докато у нас се открояват цели телевизии посветени на хазарта и хазартния начин на живот.

Излишно е да се питаме – случайни ли са тези особености на българската демокрация. Не, не са случайни. Те са наложени от онази вредна, антиобществена, антинационална прослойка, която вече 20 години натиска реалния сектор надолу. Същата тази прослойка е забранила на българина, който гледа животни, да произвежда сирене и кашкавал. Забранила го е със закон чрез своите лобита в парламента. За да просперират прекупвачите им. За сведение – в Швейцария близо половината от прословутите им сирена се произвеждат в малките животновъдни ферми. А също така в Гърция, Франция, Испания, Италия и където се сетите.

У нас обаче не е така. Защото позициите на “нашите хора” са отдавна институционализирани. И са наложени като официални нормативните документи на държавата.

Ако ви се случи да посетите обикновена селска кръчма, където ще ви откъснат два домата от градината в двора, трябва да имате предвид, че салатата, която ще изядете е незаконна. Тъй като селската кръчма няма сертификат за качество на така откъснатите домати. Или специално обявен предмет на дейност “отглеждане на домати в двора на заведение от трета категория”. Така, че ще трябва да върнете незаконната салата и да изчакате местните селски мутри да донесат една щайга найлонови домати от съседна Турция. Които ще ви струват двойно. Това е положението.

Парадоксалното в тази сценка е, че тя представя пример от действителния живот. Щом “нашите хора” са стигнали до обикновената селска кръчма, не се съмнявайте, че могат да стигнат и до най-високите места.

По тази причина си мисля следното: това, че Станишев призовава чужденци да ни управляват, може би не е никаква конспирация. Може да е обикновено човешко чувство. Може да обикновен страх. Сергей не е глупав, до степен да не си даде сметка, че партията му вече не може да контролира тези хора.

А посегателство върху личности от неговия ранг няма да е прецедент в страната, която би трябвало да е Швейцария на Балканите.

Пепел ми на устата!

………………………………….
Още по темата: МАНИПУЛИРАНИ ИСТИНИ, автор: проф. Гарабед Минасян