Една инструкция в случай на любов и нещо по въпроса за красивите хора

June 11th, 201311:11 am @

10


Една инструкция в случай на любов и нещо по въпроса за красивите хора

Два разказа от приятеля и кръстник на сайта “Факел.бг” Живко Желев, известен в студентските ни среди като Полковника, който на 11 юни 2013 г. навършва 60.

Това прозвище му лепнахме, заради колегата Маркес и неговия култов разказ „Никой не пише на полковника”, много често цитиран от младия тогава белетрист. Живко Желев е роден в Стара Загора, но завърши пловдивската Английска гимназия, а после и Софийския университет, специалност „телевизионна журналистика”. Понеже от малък бе много трудолюбив започва работа в Телевизионен център Пловдив, най-вече като автор на поредица от документални филми за историята и културата на Филибето и любимата му Южна България. През 1980 получи „Златната антена” на фестивала за телевизионни филми на БНТ, но стана национално известен през 1982-1991 като водещ на първото пряко излъчвано шоу, наречено „За 1 милиард”, седмично икономическото предаване на БНТ. През 1985 излезе първата му книга „Катапулт” – сборник с разкази и повести, който му донесе голямата награда за дебют в конкурса “Южна пролет”. По-късно стана лауреат на ЦК на ДКМС за литература и публицистика и носител на наградата “Пловдив” за култура и публицистика. През 1991 бе за кратко редактор и водещ в централната информационна емисия „По света и у нас” на БНТ заедно с Нери Терзиева. През 1992 Живко Желев основа първата верига от частни радиостанции “Канал Ком” в градовете София, Пловдив, Стара Загора, Варна, Сливен, Видин, но десет години по-късно лицензите на радиоверигата бяха прекратени от правителствената Комисия за регулиране на съобщенията. През 2007 излезе книгата му „Азис или за демокрацията”, съдържаща сатирични текстове, публикувани в сайта Робство.BG. През последните години Ж. Желев печата във вестниците “Пари”, “Поглед”, “Монитор”, “Класа”, “Сега”, сп. “Българи” и др.

Новият роман на Полковника е почти готов, но една неочаквана картечна серия от инсулти отложи последната му редакция. За това искаме да го поздравим с два стари разказа, писани много отдавна, които той публикува през 1999 г. в кн. 9 на сп. „Български месечник”. Тогава, специално за онази публикация, Живко Желев написа следния послеслов:

„Още преди десети ноември, по времето, когато комунистите все още си въобразяваха, че управляват тази страна, Румен Леонидов изкара на ринга един знаменателен стих: „Животът продължава да ни превъзхожда!” Така започваше стихотворението, приличащо ми на тежък боксьор, по-добьр в отбраната, отколкото в нападението. Беше време на литературните находки, които веднага се превръщаха в предупреждения. Поредното предупреждение на поета беше отправено към властниците, но и към всички нас, за да ни напомни, че идва денят, когато животът ще изскочи от удобните рамки, в които си го бяхме наместили. Така и стана. Животът се превърна в борба за оцеляване – за идеи, за личности и, уви, за елементарно битуване. Дойде и десети ноември. Животът стана още по-истеричен, радостен и плосък. В годините, които последваха, той щеше да се обръща като ветропоказател, показвайки двата си основни цвята.

Аз съм роден под знака на Близнаци. За съжаление вече 45 години никой и нищо не може да повлияе на характера ми повече отколкото този зодиакален недъг. Близнаците не обичат бялото, ако в него няма сиво, не обичат бялото, ако вътре няма и златно, не обичат черното, ако то не е много тъмносиво и при това – металик. Какво да кажем за ярките цветове.

Никога не съм отделял хората, които пишат, от другите. Аз отличавам хората, които живеят по силата на принудата, от тези, които живеят заради удоволствието. Удоволствието да се пише е голямо. Ето защо не трябва да го объркваме с ежедневната трудова дейност. Наскоро прочетох романа на значим български автор. В тази книга принудата е така талантливо обявена за удоволствие, че вероятно книгата ще бъде обявена за еретична. Трудно ми е да разбера този човек.

Със старите текстове, които предлагам тук, се питам дали идва времето, когато писането ще стане велико удоволствие. Тези два разказа са спомен за годините, когато не ни пукаше от нищо освен от любовта.”

Живе, оправяй се, братле, очакваме новите ти текстове, трябва непременно да избиеш кучешките зъби на инсулта, защото си железен пич и нищо пичовско не ти е чуждо! Бъди!

Румен Леонидов

* * *

Инструкция за действие в случай на любов

Живко Желев

Ти си видял това момиче за пръв път отдавна, преди повече от година. Срещата ви е била служебна и случайна, но в паметта ти ще остане нейното сенчесто лице и черната ивица коса, падаща встрани от челото като крило на уморена птица. Тя не е била в центъра на разговора, не в центъра на своето внимание, не сред говорещите и пушещи глави, а все някъде там, във фона, до една бяла колона в дъното на малката зала. По-късно ти ще разбереш, че тогава, преди повече от година, подсъзнателно си се старал да не поглеждаш към нея, защото може би за миг си усетил в себе си лъстивото и болезнено придвижване на онзи вътрешен обектив, който безпощадно, точно и безшумно е запечатвал всяко нейно движение. Ето, тя седи там, обгърнала с ръце раменете си, приведена напред, сякаш вледенена от непоносима болка. Облечена е в някаква тъмна дреха, застанала е почти в гръб и ти успяваш да зърнеш само светлия миг на ръката й…

Минути след това, когато разговорът свършва, фразите са разменени и цигарите изпушени, ти ставаш, ръкуваш се поред с всички, учтиво се надяваш на успех в бъдещата взаимна работа и вече пред вратата ситуацията отново те среща с това момиче.

Тя ти подава вяло хладната си, изящна ръка, лицето й се приближава на метър от твоето, но това сякаш не е лице на човек, а лице от картина – чужда, далечна картина, която някой неочаквано е обърнал към теб, за да ти я покаже и отново да я прибере. Сенчестата мимолетност на това лице, неговата отчужденост, тази коварна негова неуловимост за частица от секундата вдигат у теб киселата лава на негодуванието, в главата ти нещо започва да съска и когато тя е най-близо до теб, чуваш, усещаш в себе си облекчителния екот на обектива – ето те, видях те такава, каквато си, проникнах до дъното на строгите ти, красиви, надменни очи, до същността на всяка фибра от лицето ти, видях те, това си ти; зад повърхността на скулите, челото, устните видях и онзи облак, който премина подъл и остър като в първите кадри на „Андалуското куче”, разбрах, че ти може би не си ме забелязала, но това сега не е от значение, от значение е друго – аз открих, че ти спиш. Това е сън на светло, дълбок, непроходим и неприкрит, неговият презрителен сомнамбулизьм не признава никой и нищо.

Година и половина по-кьсно ти жестоко ще съжаляваш за това неочаквано откритие. Нейните внезапни заспивания с отворени очи ще те изпълнят с пареща любов и тътнеща тревога, с пълзящо малодушие и недостойни страхове.

Годината, в която ти няма да видиш това момиче, е спешна за теб. Година „осмица”. Кой знае как се случва, че трябва много да пътуваш. Разстоянията и сезоните се сливат в дълги, кръстосани, повтарящи се преходи – безмълвни филми, прожектирани в стъклата на автомобили и влакове. Ти още не подозираш защо си така предан на своята работа, на безбройните ангажименти, услуги и приятелства. Животът започва да изпъква пред теб с тъмните си яростни цветове – цвета на полуусмивката, цветовете на компромиса, цвета на привидната учтивост, цвета на парите… И се опитваш широко да отвориш очи, дълбоко поемаш въздух, в гърдите си чувстваш сладостния, зашеметяващ дъх, прясната следа на живота. През тази година ти си вълк.

Открил си у себе си редица неподозирани качества – можеш да гледаш хората право в очите, докато онзи срещу теб отмести поглед, да преместваш бавно ръката си в пространството пред теб – сякаш отмяташ завеса – с думите: „Това сега не е от значение”, да протягаш ръка напред, полагайки я върху главата на невидимо дете: „Считай това за уредено”, да вдигаш едва забележимо показалец в тъмнината: „Да, точно ти ми трябваш”, да гледаш дълго пред себе си, за да се взираш в играещото му, напрегнато лице, а после да изврьщаш бавно поглед със сънливо премигване: „Не, няма да стане, недей да се хабиш, махай се.”

Чувстваш целия този живот около теб като низ от големи мощни пулсации, всеки ден и всяка нощ поемаш докрай и изпускаш до болка нажежения около тебе въздух, съзнаваш колко увличащ и колко прединфарктен е този ритуал, понякога сутрин се вглеж даш в огледалото, надменно се усмихваш на нестройната атака на побеляването в косите ти, поддържаш косата си ниско подстригана, поддържаш студения душ всяка сутрин…

През тази година у теб се е заселил завинаги навикът да се събуждаш много рано. Чувстваш го като електронна платка, монтирана някъде в тила ти. Дори не съжаляваш за безвъзвратно изгубеното чувство към детинските мигове на пробуждането и раздялата с топлото легло. В един миг нещо те изключва от съня, отваряш очи, за да видиш как умореното лице на нощта бавно се отдръпва от прозореца. След студения душ обличаш нещо леко и тръгваш по още пустите улици на града. Утринният студ вледенява капчиците вода, останали в косата ти. Вървиш край дългите железни огради на къщите, спираш за миг, вглеждаш се в още нощната синева на чимширите, в тъмните ъгълчета на обрасли дворове, в излинелите зидове на старите сгради. Тези разходки, макар и редки, са ти болезнено необходими. Една сутрин откриваш, че това почти несъзнателно скитане в студа, продължителното вглеждане в стени и ъгли, в тъмни входове и гнезда на птици – всичко това ти замества липсата на сънища. Даваш си сметка, че дълго време, не помниш вече откога, не си сънувал нищо – нито едно лице – не си пропадал в пропасти, не си литвал с разтворени ръце над тъмни есенни дървеса. Във времето, отредено ти за сън, се промъкват само някакви никелирани плоскости, хромирани лакти и стави. Те се приближават и отдалечават в триизмерното пространство… Но това не са сънища, а само пътни знаци, чиито смисъл не можеш още да проумееш.

Към края на тази автоматична година у теб започва да се наслагва подозрението, че пътят може да се затвори в кръг и самият ти да се превърнеш в една от хромираните фигури, които се появяват в съня ти – мъртви спътници, напуснати отдавна космически лаборатории, сковани от студ и пустота. Не изпитваш страх от такъв завършек. По-скоро някаква боязън от липсата на страх. Питаш се защо, как става така, че човекът превръща сам себе си в самосмазващ се механизъм, какви са тези сили на самоотричане в името на някакво бавно и студено въртене около собствената ос. Но и на такива въпроси не е съдено да живеят дълго – вече очакваш последния ден на тези пресекливи, умиращи светулки.

Ето, такъв си ти в самия край на годината, в часа, когато отново ще срещнеш онова момиче. Отново на път, в самия край на седмицата, след една безсънна нощ – затъпяващо пропадане в умората – ти стоиш във фоайето на хотела, общо взето, доволен от свършената работа, с билет за нощния влак, с достатъчно пари за едно последно напиване и такси до гарата. Стърчиш повече от минута в това глупаво и лъскаво фоайе, пред очите ти непрекъснато се отварят и затварят вратите на три асансьора и два ресторанта, а ти по стар навик се опитваш да доловиш някакъв ритъм и смисъл в парадната несвързаност на тези движения

Дори рискуваш да не забележиш една фигура в дъното на фоайето и чак когато тя се устремява към теб, нещо в периферното ти внимание застава нащрек (това е обективът, усещаш го) и бавно започваш да я разпознаваш. После, безпощаден и безсилен, обективът започва да си отмъщава – методично насича нейните движения, с подлите прийоми на някаква сложна оптика се опитва да я отдалечи от теб, сякаш ти внушава, че не искаш тази среща, но момичето вече тича към теб, доколкото й позволява пътната чанта, вече е на метър от теб (разстоянието отпреди година), оставя чантата, ръката й бавно тръгва към косата ти и изведнъж тя притиска лицето си до твоето: „Здравей…”

Така започва тази любов – без томителни погледи и многозначителни сцени – само с един жест и с полъха на лицето й. Но този полъх внезапно надига у теб ураган от светкавици, светлинен залп, който помита всичко – жици и платки, вътрешни огледала и очи, – цялата хитро измислена, спасителна, жалка електроника на самотната година „осмица”.

Тази любов ще продължи не повече от година, година без сезони, без дни, без часове. Година като безкрайно, протяжно избухване на стъклен шрапнел. И през цялото време ти ще чувстваш последиците от този взрив, месец след месец в тялото ти ще се вбиват неговите режещи късове светлина, докато целият бъдеш пронизан от горещата болка на тези съзвездия.

През цялата година и дълго след това всичко, свързано с нея, ще живее у теб едновременно – нейното идване през трамвайните релси в един сив, студен и ясен октомври, небрежната момчешка походка, широкото късо манто с големи джобове и острото лице, потънало в меката яка, влизането в ресторанта и мигновеният начин, по който тя се превръща от момче в жена, как тръгва до теб, освободена от тежките дрехи, как високите й рамене се изправят несъзнателно и след като те е целунала, незабеляза на от никого в преддверието, тя отново се увива в нейния невидим шал от хладни, премерени движения – после ти ще разбереш, че това е хамелеонството на красивата жена-дете, ранявана неведнъж от чуждото любопитство…

Пътуването в нощното такси, нейните хладни ръце под яката на ризата ти преди „лека нощ”, тъмният вход на жилището в сляпото дъно на уличката, внезапно светващият прозорец и нейният силует, който няма да се появи там…

Първият телефонен звън рано сутрин (вече е декември) и между сънените целувки на нейния пресипнал, тънък, изплуващ от съня глас, ти търсиш пролуки за още една кратка среща през деня… Тя – вечно бързаща, ти – объркан и претъпкан с условности – все пак намирате време за тази среща. Притиснати от хората до заледеното стъкло на трамвая, говорите мили неща без смисъл, думи, които са от значение само за вас, и ти се опитваш да стоплиш с дъха си премръзналите й ръце.

Вечерите, прекарани с други хора – нейният инстинктивен страх от твоите приятели, как присяда до коленете ти, как студеното й лице търси и докосва ръката ти… Умните, нищо неподозиращи лица на хората в стаята, техните сложни фрази, обременени от намеците на претенциите и знанието, самочувствието на техните жени, прикрепили се сякаш завинаги към хранителната среда от жестове и успехи на мъжете…

Подозрителната тишина някъде в края на вечерта, умелото превключване на разговора в посока „нещата от живота” – толкова удобна територия за хитрички подвъпроси и подтекстове, които водят към мъртвата хватка на единствения интересуващ ги въпрос: „Коя е тя и какво прави сред нас!”. Усещаш как лицето й, макар вече стоплено в ръката ти, потръпва, усещаш един поглед – не бегъл, но достатъчно кратък, – пълен с обида и молба. Увлечен от бавния ритъм на приятната вечер, не успяваш да забележиш как в дъното на този тъмен вир презрението бляска за миг като изпусната монета…

Минават още няколко минути и чак тогава ти проумяваш, че не трябва да оставате повече тук. Трепетната несигурност на вашето съществуване един за друг, мълчаливите откази за участие в общия разговор е насочило вниманието към вас и сега то се устремява към нея като тромаво, проницателно животно. В същия миг тя вече не е до теб, ръката й е изчезнала от облегалката на креслото ти, безпогрешно е напипала коридора на полутъмнината и се е промъкнала навън. Още не си тръгнал след нея и вече виждаш силуета й в рамката на вратата, готова е да се облече, големият черен шал покрива раменете й. Бихте могли да се измъкнете незабелязано, ако не е съпругата на твоя приятел – привидно бавна жена с безпогрешни движения, пъстроока и ревностна. Тя неочаквано натиска ключа за осветлението и един огромен за размерите на стаята полилей блесва в очите ви. След ослепителната светлина идва и гласът на домакинята: „Я го виж кавалера, още не ни е запознал с момичето, и си го прибира.” Секундата мълчание, достатъчна за всички да се обърнат към вас, се скъсва от стоманената струйка на нейния глас:

– Но ние се запознахме, нали?

Този въпрос няма отговор, защото е гола регистрация на фактите. И наистина, когато сте дошли, тя е била представена. Но тогава вечерта е била в разгара си, стаята – потънала в тъмнина (само с две свещи на масата), разговорите – твърде разгорещени, за да се вмести едно чуждо присъствие. И ето че сега фамилиарната забележка на домакинята блясва по-ярко и от полилея с уж премерената липса на такт. Под зле скроената веселост изпьлзяват споглежданията на жените от последния час: „Чакай, малката, още не сме те огледали…”
Тя сякаш знае, че няма изход от този капан. Както животното, попаднало в телена примка, започва да прегризва хванатия крайник. Сваля шала, надвиснал над челото, неуловимо рязко вдига глава – проблясва косата й. Тези сливащи се движения отначало напомнят някакъв поклон, жест на послушание. Ти подозираш, че това е бльф, но не знаеш какво ще последва. Изведнъж по лицето й се разлива най-очарователната усмивка, която си виждал. Ако не са няколко бързи прехода на зениците, в които долавяш другото, и ти би повярвал, че е в прекрасно настроение. После изпод очарованието на тази усмивка започва да избива някаква прекалена жизненост и учтивост. И тя казва тихо:

– Извинете ме, но наистина трябва да тръгвам.

И тогава неочаквано идва отговорът на подвъпросите и недомлъвките. Ръцете й отново вдигат шала – ведрата учтивост изчезва, сякаш е била мимолетна сянка. И нейната жестока безпомощна красота, тъмният леден пламък на лицето й връхлитат в стаята като неясна, безмилостна, изречена през зъби заповед…

В асансьора стоите лице срещу лице. Сивите врати на етажите излитат покрай вас като четири пропуснати мига.

На другата сутрин тя е изчезнала, сякаш потънала вдън земя. Ще минат не дни, а месеци, преди да се срещнете отново. След няколко седмици изплуват откъслечни сигнали за нейното съществуване. Хората, които са я виждали, твърдят, че животът й станал монотонен. След повече от два месеца усещаш как болката от нейното отсъствие полека затихва. Успял си да надмогнеш непоносимото огорчение от първите седмици, преплувал си дните на озлоблението, започнал си да свикваш с останалите дни такива, каквито са.

Вече е май. Топлата болна пролет се избистря. Идват летните горещини, ясните нощи, ясните дни. Една сутрин идва и телефонният звън, нейното „Здравей…”
Дните, които ще последват, би могъл да наречеш щастливи, ако не бе забелязал, че се страхуваш да ги запомниш. Срещите ви стават неразумно чести. Вече не се съобразявате с много от нещата, които сте отчитали преди. Тръгвате направо един към друг, сякаш наваксвате пропуснатото. Много от красивите условности, на които сте се подчинявали преди, изгубват смисъл. Вашите два ореола изчезват, излитат атмосферите на вашите две планети, загадъчните пръстени, облаците и сиянията.

Идват онези три дни в края на последната ви седмица (вече е август). На километри наоколо слънцето изгаря тревите, пищенето на насекомите и дребните животни през плътните завеси на вашата стая. Косо пред терасата се издига хладна синя стена на боровете. От дълбокия сумрак на гората излитат диви пчели и кацат по чашите с джин-фис, по металната купа с топящия се лед, по презрелия пъпеш с цвят на човешка плът. В стаята, където живеете вече трети ден, вещите са изгубили конкретното си предназначение – сега те са само петна: светли и тъмни, хладни и топли – места, където биха могли да се срещнат телата ви. Тъмната лавина на вашето приближаване един към друг бавно помита значенията от тези три дни. В стаята остава да звучи само тихият грохот на вашите фибри, пронизителният трепет на нейните кости и мускули.

В броените минути на последните ви часове пред теб неочаквано изплуват черно-белите снимки от първата ви среща преди година, онзи презрителен сомнамбулизъм в очите й. Сега те отново са такива. Усещаш как на няколко пъти тя продължително се вглежда в лицето ти. „Кой си ти? – говорят отсъстващите й зеници. – Защо си така близо до мен? С какво право ръцете ти променят и подчиняват движенията на тялото ми? Кой си ти, откъде и кога дойде при мен? Кой си ти…”

Твоята последна грешка е, че започваш да тълкуваш тези неизречени въпроси като някаква непозната, неподозирана от самата нея страна на удоволствието. В тези минути ти дори вече не помниш името на това момиче. Тя е сянката-истина, мигът-острие, самота и илюзия, мълчание и остров, нереалност и алков.

Тук пристъпваме към същинската Инструкция за действие в случай на любов, когато чувството се е развивало съобразно горното описание.
Най-важното е да се убедиш, че любов като тази няма за цел някакъв определен резултат. Да проумееш, че дълбоко в себе си тя е антиобществена. За целта трябва да гледаш нещата, тяхната цялост. Всяко взиране в отделни епизоди и детайли би те хвърлило отново в опасния лабиринт на това чувство. Необходимо е да си обясниш защо паметта ти се е съпротивлявала да запечати подробности от последните дни. Необходимо е да стигнеш до извода, че това е вид самозащита на организма.

Важно е също така да отчетеш какво и колко ти е отнело това чувство. Да убедиш себе си, че най-значителна е загубата на вкуса към всичко извън територията на тази любов, тоест на вкуса към истинския живот. Ако тези мерки, които са, общо взето, интелектуални, не дадат резултат и ти продължаваш да изпитваш болка по нейната загуба, добре е да се премине на по-ниско ниво – в сантименталната област.
Тук би могъл да формираш ред самообвинения: да отчетеш разликата във вашите възрасти, да си дадеш сметка, че вместо да обогатяваш това момиче, ти непрестанно си го връщал към натрупаните с години твои комплекси. Би могъл да стигнеш до извода, че си упражнявал някакъв вид емоционална диктатура над нея.

Ако и това не даде резултат, ще се наложи да насочиш вниманието си към подробности, свързани с нейната личност. В този пункт трябва да се внимава – отново съществува опасност пред очите ти да се върнат така наречените незабравими мигове. Ето защо е наложително да се мисли в категории – нейните премръзнали ръце, незабелязаната от никого целувка в ресторанта, светващият прозорец в дъното на тъмната уличка, свенливото й събличане, тънкият, изплуващ от съня глас, горчивината в очите й, нейната момчешка походка в онзи сив и ясен октомври – всичко това следва да се монтира в обща картина и да се съпостави с атавистичния стремеж на всяка жена да гради непрестанно едно театрално представление в името на крайната цел.

Ако и това не даде резултат, инструкцията е безпомощна. Остава един последен ход, който не всеки може да си позволи – да пресметнеш колко пари ти струва тази любов. Цифрата в повечето случаи действа отрезвяващо.

Разбира се, самата Инструкция за действие в случай на любов би могла да се изтълкува като дълбоко безнравствен набор от съвети. Нейното публикуване тук се оправдава само заради крайната цел – да съхрани личността на един мъж пред прага на разрухата.

Самото привеждане в действие на Инструкцията е болезнен процес, защото мерките, предвидени в нея, се осъществяват на територията на един практически болен мозък. Още по-болезнена става тази операция поради абсолютната необходимост да я извърши върху себе си онзи, който има нужда от нея. По тази причина Инструкцията се прилага твърде рядко, с променлив успех и понякога дава обратни резултати. Те се изразяват в дълбоко и трайно отвращение на потърпевшия оператор от самия себе си.

Но при евентуален успех резултатът е много интересен. Една сутрин ти се събуждаш в някакъв фантастичен свят на спокойствие и безветрие (вече е есен). Последният ден на циганското лято грее в прозорците на твоя дом. Ти сладостно примигваш под топлината на слънцето, следва хладният душ, влизаш по хавлия в кухнята и докато си приготвяш четирите полусурови яйца, усещаш съкровените спазми на глада. Изяждаш яйцата с тихо ръмжене, след това обличаш нещо леко и излизаш на улицата. Кроткото есенно слънце меко затопля капчиците вода, останали с косата ти. Денят се откроява пред теб като на длан. За никъде не бързаш, няма неотложни неща за вършене – вървиш бавно по широката улица. За пръв път от много време насам разбираш колко благословено е правото на избор – изпечените момичета са пристигнали от летните курорти, твоите позабравени приятели те чакат за обяд в лятната градина на „Кристал”. Докато вървиш по улицата, усещаш как белтъкът от четирите яйца сигурно и здраво прониква в клетките на тялото ти. Ако се погледнеш отстрани, ще видиш колко е лека походката ти, как навреме и точно реагираш на всичко, което става около теб, колко си радостен и учтив с другите, как равномерно отдаваш енергията си на околната среда.

Инструкцията за действие в случай на любов е подействала. В резултат се е получило нещо изключително. Бихме могли да твърдим, че днес, ден еди-кой си, година еди-коя си, сме свидетели на раждането на един нов човек. Човекът, който равномерно приема и отдава жизнените сокове на природата и обществото. По своя принцип на действие той се родее с вечния двигател. Честито! Появи се е човекьт-сврьхпроводник, сврьхпроводимият човек.

Честито, майки! Да са спокойни вашите отмалели сърца. Повече няма да плачете от страх по неуравновесените си синове. Седнете спокойно в тесните кухнички на панелните жилища.

Честито, татковци! Изпълни се вашата религиозна заповед – „Мир вкъщи и любов навън”.
Честито баби, мъдро подсмихващи се, преживели всичко някога и преживяващи всичко днес!
Честито, скъпи съотечественици!

По въпроса за красивите хора

Всеки човек е красив по своему. Ясно е също, че съобразно крайната цел красотата може да се търси там, където тя привидно отсъства. Външно некрасивите хора могат да бъдат красиви душевно заради своята всеотдайност например. Те могат да бъдат очарователни в своя стремеж към някаква благородна цел.

Недобре сложената виолончелистка е изумително красива, когато прегърне инструмента и дългите й стоманени пръсти изтръгнат първите стонове на любимото рондо капричиозо. Нейната баба Мавро Костиева, която и до днес живее в една от глъхнещите махали на Сакар, преди седемдесет години е била личната мома на онзи край. Заради хубостта й са вадени ножове. Сега тя е на 87 години. Свита е надве от старостта, съсухреното й лице гледа земята.

Тя вдига глава само когато сяда да ниже тютюн. Безпогрешната хармония на ръцете й е нищо в сравнение с нейните големи тъмносиви очи, които от години виждат само беглите последни очертания на света.

Вероятно има някаква магия в човека, отдаден на своята работа. Това съчетание автоматично го прави красив. Обаче трябва да признаем, че тук се натъкваме на увлечения в дейността на хората, които работят по темата „Човекът и трудът”. Красотата се търси в изпълнението и особено в преизпълнението на плановите задачи. Хора, които са изпълнили своя план, се обявяват за красиви. В много от случаите обаче те не са такива. Не изглеждат добре пред камерите на телевизията. Не умеят да говорят хубаво поради това, че може би въобще не искат да говорят. Но тъй като е наложително да се покаже красотата на техния труд, те биват заснемани на фона на полето, сред селскостопански животни, край морето или пред машините, и то така, че да проличи съдбовната им връзка с тяхната естествена трудова среда.
Ако внимателно се вгледаме в една празнична снимка от началото на века, представяща обущарския еснаф в град Чирпан, ще разберем колко уважително тогавашните фотографи са се отнасяли към престижа на професията. Чирпанските кундурджии, по-бедни и по-заможни, са подредени в три реда, облечени в новите си дрехи. Избръснати, засукали мустаци по тогавашната мода, те открито и малко войнствено гледат напред. Двама от тях са облекли запасняшките си униформи, тъй като това вероятно са единствените им здрави и свестни дрехи, Останалите са пристегнати с високи пояси, двама са с рубашки, един с бяла раирана вратовръзка, двама с хубави нашенски ризи с ширит, почти всички демонстрират бляскавите синджири на големите си джобни часовници, мушнати в поясите. Тези трудови хора до един са красиви, нищо че не са исторически личности. По време на снимката са били в добро настроение и това им личи.

Години по-късно в името на красотата и жизнената правда ние обличаме един животновъд в костюм, бодваме на ревера му значката на трудовата слава и започваме да го снимаме сред стадо крави, повечето, от които са мръсни и доста неспокойни. Те непрекъснато го блъскат и той е беззащитен, тъй като в същото време трябва да говори, по-скоро да надвиква тяхното продължително тръбно мучене, обяснявайки на телевизионния зрител как е постигнал успехите.

Можем да си представим какво би се получило, ако на старата чирпанска снимка всеки от кундурджиите държеше в едната ръка чука и шилото, а в другата – тефтера с вересиите.

Тази разходка по темата „Човекът и трудът” е доста своеволна, но ми се струва необходима, тъй като има за цел да отърси настоящото изложение от други по-дълги размисли относно красотата на човека, гледана през призмата на годините, обществените нрави и методите за отразяване на тази красота.

Оттук нататък ще насочим вниманието си към красивите хора в техния чист вид. Колкото и относително да е понятието „красив човек”, не можем да отминем факта, че такива хора има.

Те се раждат, живеят след нас, достигат своята зрялост и почти винаги оставят у другите трайни спомени. Става дума за онези хора, които са красиви, жизнени, желани независимо от положението им в обществото. За онези магнетични мъже, които носят в себе си ясния белег на расата. За онези невероятни жени, които разцъфват в първите класове на гимназията и тревожат останалите със зреещата си, смущаваща красота дълги години.

Обществена тайна е, че процентът на тези хора у нас е невероятно висок. Макар че никой не смее да се заеме с изучаването на това явление (ще се изтълкува като висша проява на нескромност), в различните слоеве на обществото въпросът се обсъжда полугласно.
В исторически план високият процент красиви хора се обяснява с неизученото още взаимно преливане на расови белези между славяни и прабългари. По-смелите изследователи предлагат авангардната теория за силното влияние на тракийския протоетнос. Цитирайки Омир, който съобщава, че траките са най-многобройните след индийците, тези изследователи издигат тезата за дълго носения през вековете генетичен код на този полумитичен народ, който днес неочаквано излиза на повърхността.

Друг сериозен поглед върху проблема ни предлагат социолозите и социалните психолози. Както може да се очаква, те обясняват явлението от социокултурна и битова гледна точка. Нравственото разкрепостяване, отмирането на патриархалните традиции, повишаването на жизнения уровен, стандартът на живота, динамичното ежедневие, акселерацията, сексуалната революция и рязкото повишаване на случайните полови контакти, замърсяването на околната среда, невероятните постижения в спорта, интензивният туристически поток, изпълнените със съдържание младежки инициативи, влиянието на средствата за масова информация, безспорните постижения на нашата козметична индустрия, агресивните нашествия на модата – ето цял комплекс от фактори, които според тези изследователи създават необходимата степен на хаос, на чийто фон се изчистват най-ценните черти на нацията.

Природосъобразната теория, или както на шега я наричат – „концепция на зелените”. Тук се отстоява версията за вечно възраждащата се сила на майката-природа. Привържениците на този възглед твърдят, че въпреки замърсяването околната среда (част, от която сме и ние) периодически ни доказва своята мощ във вечния си стремеж към съвършенство. Според тях има години на красивите хора, както и години на добрата реколта. За такава година се смята 1962. Преди време прагматично настроените ценители на ученическата красота наричаха девойките, родени през 62-ра, „новите пари”, правейки механична връзка с паричната обмяна. Това неправомерно свързване на понятията битува и до днес – момичетата от 62-ра година сега се наричат „старите нови пари”, наред с това се появиха определения като „новите нови пари”, а също така „твърдата валута”.

Крайбрежната концепция за красивите хора е най-неиздьржана в теоретическо отношение. Тя се отличава с войнстващ шовинизъм. Разпространява се лавинообразно в определени среди от населението. Нейните адепти твърдят, че в основата на всичко са морето и неговите хора. В нестройната тъкан на тази псевдотеория се преплитат неясни аргументи. Твърди се, че хората са истински само там, където имат пряк допир със стихията, че жените зачевали най-сигурно на море, че високомерието на сухоземните изведнъж секва в началото на юли и цялата нация се втурва към благословените солени брегове, че солта на живота е черноморската сол. В своите крайни пристрастия „крайбрежниците” не се свенят да скалъпват неприлични аргументи. Те твърдят, че развитието на нашия туризъм се дължи не на създадената база (която била безнадеждно остаряла), а на хубавите спомени, които оставят изпечените черноморски момчета. Разказват се истории за милионерки, които искали да останат завинаги тук.

Върхът на безочието съвпадна с едно признание на Комисията за борба със СПИН. Коментирайки рисковия контингент, неин представител заяви, че по нашето Черноморие редовно летуват заможни дами със съмнително поведение и дори богати хомосексуалисти от САЩ. „Крайбрежниците” не се посвениха да прибавят и тези срамни факти към аргументите за неотразимата магнетичност на тяхната запазена и прехвалена територия.

Разбира се, когато става дума за нещо, което засяга цялата нация, неминуемо е да се появят дълбоко ненаучни, вулгарни спекулации. За съжаление на тях не се гледа с достатъчна строгост, Те звучат под формата на анекдоти и от устата на сериозни хора. Такъв един неприличен каламбур гласи, че ние, българите, сме хубави хора, защото това е единствено нещо, което не правим с ръцете си.

Всички тези възгледи оформят една приблизителна картина, засягаща присъствието на красивите хора в нашия живот. Надникнем ли обаче в индивидуалния опит на онзи, който се е докоснал до красив човек, ще се уверим колко са безнадеждни усилията на абстрактното мислене.
Страдалческата любов и пламенните теории на Драган са типичен пример в това отношение. Тази история започна преди години и аз се страхувам, че още не е приключила. По онова време с Драган работехме в една стая, сред едни и същи с години непроменяеми неща: бюра, кантонерка, радиоапарат, кутии за кламери (100 бр. цена 20 ст.), пишеща машина „Ремингтон”, която зачукваше буквата Ж, прозорци, разядени от влагата, винаги прашни от външната страна, много папки с твърди корици, на които пишеше Дело.

В този интериор Драган беше единственото живо петно, слънчевото зайче върху старите прашни стени. Ако нещо не беше очарователно у този човек, то трябва да е било собственото му име, в което твърдите съгласни стърчаха като драки. Драган беше любимецът на администрацията. Би било прекалено да се каже, че е красавец, но живецът, който носеше у себе си, бързо му печелеше симпатиите на всички, като се почне с лелките-чистачки и се свърши с директора. Невероятното му чувство за хумор и неочакваните определения, с които характеризираше хората, са ни карали да се смеем с глас. Този човек имаше някакъв еротичен магнетизъм, който разпалваше игриви помисли у такива безнадеждни случаи като началничката на отдел „Кадри”, една жена, лишена от чувство за всичко, която влачеше телесата си по коридорите с един километър в час и оглеждаше всеки срещнат като проницателна биволица.

Нищо не беше в състояние да подобри настроението на тази жена. Това не би станало дори да съобщят по телевизията, че със сигурност е установен фактът за липса на всякакви грешки в досегашното ни развитие. Но когато в понеделник сутрин се появеше Драган и особено, когато я почерпеше с една от своите празнични сини „Ротманс”, денят на тази жена започваше и завършваше по човешки. Така и не разбрахме какви нещица й говореше на ухото този магьосник, но нашата кадровичка се преобразяваше, по тлъстото й лице плъзваше момински руменец и тя започваше да произнася изречения като: „Их, стига бе, Дражко!”

Предимствата на своето обаяние Драган не използваше за себе си. Години наред стоеше в най-ниското стъпало на административната пирамидка. Предпочиташе да върши работата си и редовно отсъстваше от мероприятията, предназначени да утвърждават духа на колектива. Той все повече се оформяше като някакъв особен вид неформален лидер, но ръководството никога не би погледнало на него като на перспективен кадър. Това в голяма степен се дължеше на неговата прословута несериозност, която май беше най-ведрата черта в характера му.
Обективно погледнато тази несериозност пречеше на работата. Това проличаваше особено ярко в така наречените звездни дни на Драган. Той събираше около себе си колежките и започваше някои от своите прословути беседи на нравствено-етични теми. Те носеха ето такива заглавия: „Изневяра ли е френската любов?”, или „Обществено-политическото положение на партньора като ерогенна зона у партньорката”, или „Доматените магнати и младата българска поезия”.

Да, такъв беше Драган до онзи ден, в който плъзна слухът, че са го видели на терасата на парк-хотела с някакво безумно красиво момиче. Клюката подейства като инсулт на колектива. Сбирките замряха. Драган се промени. Вярно е, че от известно време насам някаква едва забележима бледност покриваше вечно усмихнатото му лице – ние отдавахме това на недоспиване. Но когато се появи новината за момичето, нещата придобиха друг обрат. Всички прощавахме и бихме могли да простим на Драган какъвто и да е флирт. Ни никой не очакваше да го види влюбен. Онази красавица ни го отнемаше против всякакви правила. Наежихме се срещу Драган. Всеки от нас предвкусваше мига, в който ще се появи онази нашественичка, за да я изядем без остатък.

Но този миг не идваше. Драган се затвори в себе си и стана някакво сиво човече с бледо, рицарски изпито от любовта лице. Не можехме да се примирим с това положение. Как така – ние толкова време сме били заедно по командировки, на симпозиуми, на почивки през лятото, толкоз сафрид сме изяли на Арапя, толкоз гръцки песни сме изпели, а той да ни разиграва тази стара комедия. В крайна сметка, макар и млади, ние вече сме сериозни хора. Седмицата ни е разграфена така, че да извличаме максималното от живота. В понеделник се съвещаваме.
Във вторник и сряда е доста напрегнато – има работа. В четвъртък обикновено идва някой от големите шефове. В петък сутринта е политическата учебна година. А веднага след това започва околийският празник, така нареченият „ден на майстора”. В петък следобед започва пачангата.

Ние сме хора чиновници. Работим с компютри, но сме чиновници. Ние имаме нужда от този петък-да отидем да обядваме, да се почерпим, да поговорим за проблемите. Към края на седмицата ние сме като натъпкани с взрив. Повечето от нещата, които сме планували в понеделник, не са се осъществили. Били сме пренебрегвани от началниците, нашите скромни, но ефективни идеи за работата са били отминавани, закъснели сме за някакво събрание, били сме блъскани и ругани по улиците и в магазините, гледали сме по телевизията смели репортажи за тези грубости и на другия ден отново сме били блъскани, запознали сме се с едно ново постановление, не сме получили навреме парите си, имаме дългове, жилищата ни са останали все така тесни въпреки последното разместване на мебелите… В петък следобед всичко това излиза като нечиста пяна на повърхността на нашата трудова седмица. Компании, подобни на нашата, са обичайна гледка в заведенията. Те влизат шумно, бързат да поръчат, изчакват сервитьора с някаква нервна веселост, започват лафове и вицове, след втората чашка разговорът минава на служебни теми, накрая се изпокарват и си тръгват изморени и отегчени един от друг. Казах компании като нашата, но не и нашата. Защото ние имахме Драган.

Новата ситуация „Без Драган” подейства по особен начин на жените. Те изведнъж започнаха да се интересуват от личния му живот. Оказа се, че той се е оженил много млад, съпругата му е безропотна майка-героиня, а двете му деца-близнаци са ангелчета и кукли. Макар и рядко, Драган опитваше да пробута някоя шега на момичетата от колектива, но сега майтапите му се възприемаха като неприлични безвкусици. Той усети тази съпротива и стана злъчен. Веднъж нарече една от застаряващите моралистки в службата „голямата есенна градина” Оттук нататък започна да прави грешка след грешка. Промени външния си вид. Вместо с джинси и пуловери започна да идва на работа с костюм с лъскава нишка, копринени ризи и вратовръзки. Колежките определиха този стил като лигав. Спря да пуши и почти не пиеше. В компютърната зала на нашето институтче той рязко се открои от колектива. Започна да се натрапва и начинът му на работа – изведнъж забелязвахме, че този човек е безупречен и дисциплиниран професионалист. Шефовете неочаквано го забелязаха и за месец-два Драган стана директор на сектор „Икономически модели и прогностика”. Въпреки това той запази много от старите си качества. Не изискваше от хората нищо повече от това, което можеха. В замяна на това започна да налага такова темпо на работа, че ние около него изнемогвахме. Просто не бяхме свикнали и той бавно започна да ни учи. Това дразнеше.

Междувременно слуховете за срещите му с това момиче зачестиха. Информационното сдружение от бивши почитателки на Драган започна трескава дейност по издирването и проучването на тази личност. Резултатите бяха отчайващи. Отначало се заговори, че тя не е българка, тъй като регистрацията на колата й била особена. Обсъди се вариантът, че е някаква далечна роднина от Западна Европа. Споделиха се опасения, че Драган се е забъркал в някаква международна афера и няма да излезе на добър край.

Цялата тази каша от клюки секна една събота, когато тя сама дойде при нас. Беше някъде в ранния следобед в края на един съботник. Ние, воглаве с директора на института, почиствахме двора на учреждението. Духаше мръсен вятър и дребните боклуци постоянно се търкаляха към входа на административната сграда, откъдето ние ги помитахме и те отново се търкаляха.

Вече се бяхме отказали, пък и наближаваше два часът следобед – толкова продължават съботниците. Изведнъж пред портала изникна един нисък тъмночервен Триумф с вдигнат гюрук. Нашият тъп портиер автоматично вдигна бариерата, но Триумфът остана на място. Тя излезе от колата и свали тъмните си очила. Беше облечена в смарагдов костюм от дебела коприна, лъскав черен шал покриваше червеникавата й коса, за да я предпази от вятъра. Драган се бе запилял някъде в задния двор и тя трябваше да почака няколко минути, докато го повикат.
През това време ние, уж работейки, успяхме да я огледаме. Клюките не лъжеха. Момичето беше като излязло от филм. Беше много слаба и отдалеч можеха да се видят синкавите вени на ръката й.

Драган ни каза едно бързо „чао” и се качи в колата както си беше с работните дрехи. Триумфът изсвистя и духна към светофарите. Колежките стояха като препарирани. Видях как очите им се пълнят със сълзи от нестихващия вятър. После уморено се прибраха в сградата, влачейки дългите метли по асфалтовата площадка. Изведнъж сърцето ми се сви, като гледах късите им фигурки, облечени в анцузи и стари тревирки. От понеделник сутринта започна акцията по информирането на Драгановата съпруга относно неговия безпътен живот с оглед спасяване на семейството му. Акция, която впрочем доведе до неговия развод.

Минаха още няколко месеца и клюката донесе, че момичето на Драган е изчезнало. Самият той сякаш хлътна в себе си, започна да закъснява за работа, Все по-рядко се задържаше в директорската си стая до компютърната зала. Започна да идва в старата ни стая, където аз все още стоях до старата, вече пренесена на дискети и май никому ненужна архива. Драган стоеше с часове да прозореца и гледаше ниските покриви на завода за електронни чипове. Отдавна вече не говореше с никого. Влизаше с думите: „Здрасти, как я караш, Саше?” А пък аз му отговарях: „Карам я, шефе.” Той правеше опит да се усмихне на това „шефе” и заставаше до прозореца.

Един ден си позволих да отворя една бутилка от моите запаси, които крия при архивата. Налях му в пластмасова чашка до ръба. Като видях как глътна водката, направо ми се уплаши окото – беше десет часът сутринта. И както си стоеше с лице към прозореца, Драган изведнъж започна да говори. Какво беше учудването ми, когато усетих, че със дългия си монолог той допълваше от неочакван аспект моите собствени теории за красивите хора. Но неговите постановки и досега ме карат да се съмнявам, че по онова време е бил нещо превъртял.
– Не знам дали си мислил – започна Драган – за красивите хора като за национално богатство. Само че ние ги използваме по най-глупавия начин, използваме тяхната фасада. Обикновено е говори, че те не са умни. Не е вярно. Разликата се състои в начина на мислене. Техният начин а мислене се определя от това, че не искат да са красиви, или поне не толкова. В крайна сметка те предпочитат да са красиви не по начина, който им е определила природата, а по друг начин. Много често красотата им ги обвързва с ред задължения, които не са по сърце на красивите хора. Още от юноши ги свързват с ритуали, носят знамена, водят представителни групи, които поздравяват президиуми…
Въпреки че отстрани изглежда обратното, за красивите хора се грижат по-малко. Още като са деца, на тях само им се възхищават, а това не е достатъчно. Възхищението и глезенето не е грижа. Като поотраснат, ги включват в ритуалите на юношеството, а когато влязат в зрелостта, на тях се гледа с подозрение – обявяват ги за лекомислени, но това не е всичко: към красивите хора се отнасят не като към двигатели на ситуации, а като към допълнение, украса, в най-добрия случай като причина за движение, ако ситуацията е от интимен характер.

Едно елементарно предимство на красивите хора е, че те непрекъснато мислят за впечатлението, което правят на околните. Като гледаш хората около теб, не ти ли се струва, че тази черта доста им липсва? Да, има голяма доза суета. Но при красивите хора суетата е значително по-слабо изразена най-малкото защото им отива. Колкото и невероятно да звучи, те правят по-малко компромиси от нас. Знаеш ли защо? Ами защото природната даденост им осигурява самочувствието на „дялан камък”. Красотата е вид професионализъм, който никой не може да им отнеме. Те мислят за бъдещето с по-малко страх, защото знаят какво имат и какво могат да предложат. Колцина от нашите специалисти, експерти, шефове имат точна представа за себе си и самочувствието, че ако бъдат изхвърлени, ще си намерят ново място в живота. Почти няма такива, освен ако самите те не са красиви. В този смисъл красивите хора са като работниците, които, ако не загубят двете си ръце, печелят винаги като майсторите строители, като матричарите, като хората, които с две пръчки откриват вода, като шофьорите натежки камиони, като селяните, които познават каква ще е реколтата по агнетата и януарския сняг. И може да не е случайно, че най-красивите момчета и момичета са синове и дъщери на хората от тази черга…

Драган неочаквано млъкна. Не беше говорил толкова дълго месеци наред. Усетих, че самият той не харесва нещата, които говори, защото може би усеща колко фатално е намаляло чувството му за хумор. После въпреки това продължи:

– Красивите хора поначало имат повече контакти. Не че самите са общителни, тъкмо обратното. На тях им предлагат повече контакти, и то от различни места и нива. Следователно красивите хора познават страстите, амбициите и целите на другите много повече от нас. Друг е въпросът, че те рядко си поставят за цел да ги изучават, да правят някаква картина от всичко това. Те не са дълбокомислени, не държат да си съставят мнение за този или онзи, за една или друга компания, среда, общество. Това е така, защото самите те могат да влязат и да се чувстват добре навсякъде. Те никъде не са аутсайдери. А тези последните обикновено са дълбокомислените. Заключения за нещо прави някой, който не е допуснат да участва в това нещо, нали? В повечето случаи поне е така. Накрая ще ти кажа, че те са по-обективни от нас. Вроденото им чувство да се самонаблюдават и да коригират себе си обикновено се простира и върху хората до тях. И тъй като нямат амбиции да възпитават, и тъй като няма нужда да са страстни, защото обикновено страстите на другите са насочени към тях – те стават безупречни регистратори на човешките движения. Би било чудесно, ако красивите хора имаха малко по-големи сърца…

Изведнъж Драган млъкна, остави пластмасовата чашка на масата и излезе от стаята, без да ми каже нито дума. Повече не го видях. След няколко седмици напусна института. Чу се – започнал работа по частен договор в някакво съмнително сдружение за програмни продукти. Въпреки това в нашите среди се говори още за неговите способности на програмист. Казват, че японците се интересували от него и групата му. Говори се също така, че започнал доста да пие. Че не искал да се върне при жена си и децата. Че се грижел за тях. Че пилеел повече пари, отколкото са предполагаемите му доходи. Че ходел често на една пейка пред Онкологичния център и стоял с часове…

След още половин година дойде и „справка” за момичето на Драган. Била дъщеря на един от нашите големи строители на пътища и мостове, който четиринадесет години е работил по обекти в Африка. Малката Невена от седемгодишна възраст е с баща си по обектите. Майка й починала година след раждането. Невена учила в най-реномираните учебни заведения на африканския континент. Владеела свободно четири езика. Още шестнадесетгодишна работела като преводачка в нашите търговски представителства. Често боледувала. Пристигнала в България, за да й бъде направено продължително изследване. Имала някакво нарушение на левкоцитите. През трите месеца на изследването се запознала с Драган. Баща й похарчил последните си петдесет хиляди долара да я настани в частна клиника във Франция. Там се опитали да продължат живота й с още половин година. До самата си смърт не изпратила нито писмо, нито телеграма с адреса на клиниката. Баща й я погребал във Франция и оттам взел самолета за Кувейт.