Румен Леонидов: къси удари отблизо

June 11th, 20109:15 am @

3


ДЕСЕТТЕ БЕЗБОЖНИ ЗАПОВЕДИ

Може би последната илюзия, с която ни предстои да се разделим, е собственото ни несамоуважение, че сме нищо, че нищо не зависи от нас и всичко е в ръцете на великите сили…

Ако не всичко, то поне важна част от съдбата ни е под властта на собствената ни воля, но твърде малко правим да сме народ с национален характер и прагматични принципи.

Вместо Десетте Божи заповеди демократите от всички страни ни внесоха за преглъщане десетте безбожни правила: бързо действай, не се замисляй, не скърби, не съчувствай, граби, пръв го грабни, разкажи му играта, стреляй без предупреждение, ритай го, докато спре да диша, ако спре да диша, пак го ритай, изяж го, за да не бъдеш изяден, силният има право, животът е животно, да живее правото на безправието!

Тук, на Балканския полуостров, древните са измислили демокрацията, от която все още на дело сме лишени. Защото демокрация без действащи за всички правила е само демонична маска на перфидна диктатура.

Ако елитът на обединяваща се Европа не преоткрие себе си, а продължи да пропада по пътя на безмозъчната си консумативност, на необузданата алчност за печалби, ако не преоцени съзнателното си поведение, Стария континент ще спомогне на лавината на бясното бързане да унищожи света.

Не само морално, но и материално, защото моралът не може да изяде морала си, докато материята е способна да се самоизяде. Затуй само бедните духом днес нямат очи да видят изгрева на мрака.

* * *

ПЪТ КЪМ НЕБЕТО

В тихия следобед преди Рождество, както си вървях по улицата, изведнъж пред мен кацна бял гълъб.

За едното му краче се бе заплела малка найлонова торбичка, която се издуваше като истински парашут при всеки опит на гълъба да отлети. Зърнах и две улични кучета да тичат подире му.

Уплашената птица прелетя десетина метра и пак падна на паважа. Напъдих кучетата и се втекох да я освободя от нелепата примка, но тя възприе помощта за агресия и пак се опита да потърси път към небето.

Накрая съвсем грохна и падна безпомощна, но успя да се скрие под спрял наблизо бус. Двете улични превъзходни веднага се втурнаха натам. След миг едното се появи с увисналия между зъбите му гълъб.

Край!, си рекох, умъртвиха го, но кой знае защо погнах с вик псетата. И о, чудо – умрелият гълъб ненадейно хвръкна, прелетя над уличната ограда и изчезна с парашута си в съседния двор, далеч от изненаданите помияри.

Прибрах се вкъщи странно угнетен. Когато бъркаме в окото на природата, казва Радичков, бъркаме в своето око. В чие око бръкнах – в окото на естествения ход на живота, който не знае що е съчувствие?

Или помогнах на една душа, изпаднала в беда, за сметка на друга, родена в изначална бедност? Какво ми прошепна Господ между Гладното куче и Глупавия гълъб? Сякаш ме попита знам ли къде се намираме днес – в края на Безсилието, или в безсилието на Края?

Честно казано, не знам. Но зная, че продължавам да си мисля –
дали оттатък, в отвъдния двор, където гълъбът се спаси, не го е спипала някоя котка.

* * *

ЗДРАВО ТЯЛО – МЪРТЪВ ДУХ

Преди години, по време на реалния деспотизъм, един мой як съученик ми предложи да започнем да тренираме гребане. Но тогава се увличах по колективните спортове и след кратък размисъл отказах.

Три десетилетия по-късно осъзнах каква съдбовна грешка съм допуснал. Вместо да стана гребец или борец, вместо да се запиша във ВИФ – Висшия институт по физкултура, аз завърших българска литература.

Оказа се, ако си бил във ВИФ, все едно си кадър от Висш Икономически Факултет. От този Факултет се нароиха десетките бизнесмени с чисто бъдеще и честно спортно минало.

У нас да си филолог, не е престижна професия, а да мреш за родната литература, е неразбираемо хоби, особено за днешната ни бизнес класа.

Онзи ден някаква колежка, учителка, обра с пистолет играчка клон на банка. Сигурно е превъртяла.

Същата участ дебне повечето морално здрави българи – от масовото им увлечение по колективните игри остана единствено привичката да се гмуркат, с главата надолу, в душата на спирта.

И да покоряват родните ни рекорди – тридневен запой, петдневка, осмица. Което си е направо изравнен световен рекорд, вечна собственост на съветските другари.

Символ-Веруюто: „Да удавим комунизма в себе си!”, обаче остаря, грохна и се забрави. Днес на мнозина им се ще да удавят и капитализма в себе си, но това е непосилна цел, особено в условията на глобалната криза.

Тъкмо се примирихме с мисълта, че подарената свобода е по-кофти от най-наглата диктатура, и пак вдигнаха цената на алкохола.

И това, ако е живот, здраве му кажи!

Наздраве!

* * *

Още кратки есета от Румен Леонидов – тук.