РУМЕН ЛЕОНИДОВ – пред LiterNet

November 7th, 20082:25 pm @

0


rum2

ПРЕД ДЕНЯ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ.
ИНТЕРВЮ С РУМЕН ЛЕОНИДОВ

Николай Фенерски

Николай Фенерски: За пореден път отбелязваме Деня на будителите. Но не е ли опразнено от смисъл това отбелязване в тази чалгизирана и комерсиална обстановка?

Румен Леонидов: Денят на будителите наистина буди противоречиви чувства в чалгизираното ни общество, в което духът е на заден план, материалното е напред. Този ден още не може да се наложи като истински празник. Сякаш хората, загрижени за собственото си битуване, а не битие, не могат да възприемат, че е имало и по-свестни, по-качествени духовни и не само духовни водачи, които са били готови да се жертват в името на нацията, на свободата, бих добавил, на демокрацията. И все пак този празник трябва да съществува. Има традиции, които са били прекъснати по времето на социализма, така наречения социализъм.

От всеки човек не става будител, от всеки човек не става герой. Във всекидневието си мнозина от даскалите, от тогавашните даскали, от тогавашните духовни лица в Църквата, от онези, които за първи път са отпечатвали книгите, въобще тази огромна, безименна, за съжаление, за мнозинството армия от духовни люде, те всички са будители. А ние се въртим все около едни и същи. Но ако попитаме случайни хора кои са будителите, едва ли ще се сетят за кого става дума.

Мен лично ме тревожи, че май не мърдаме като маса, не мърдаме особено от онова заспало време, когато Паисий възкликва: “О, неразумни и юроде…”. Въобще има нещо доста кофти във факта, че един народ трябва да се буди. Тъй като този, който е заспал, и да го събудиш, пак ще заспи. Сега имаме особена нужда от национално самочувствие, в тази икономическа ситуация, в този изтощителен преход. Смениха се поколенията. Но тази нация трябва да остане, да се запази, да остане име, да си запази духовните корени. За съжаление, много е постно днешното съвремие. Най-големите ни писатели от близкото минало починаха. Сега политолозите, социолозите и някакви случайни депутатчета са всеки ден по медиите. Те са духовните водачи. Хора, които нямат нищо общо с духовното. На които в монитора на очите им вървят само сметки нагоре и надолу. Сметки лични най-вече, не обществени. Или обществени, които са за източване към личните. И това е проказата, която въздейства върху разложението на цялото общество. Няма примери, отчаянието е тотално. Светлите образци са само от миналото. А човек не може да живее само с миналото. Не може нашето българско семейство да гледа само назад. Настоящето е отвратително. Трябва да гледаме напред. Но ние вече нямаме ясна национална кауза, нямаме парламент, който да приеме една национална доктрина. Какви са най-важните приоритети на нашите деца, на нас самите, докато сме живи в следващите 20, 30, 40, 50, а защо не и 100 години.

Нашите съседи го правят това много отдавна. И гърци, и сърби, и македонци, и албанци не само че имат доктрина, но се работи за лобирането двупосочно. Как държавата да лобира за българите примерно, които живеят в чужбина, и как самите българи да лобират за България. Това е напълно естествено. Само че, както винаги, ние винаги сме накрая. Но този празник трябва да се изпълни със съдържание. Трябва да се намери нова, модерна, интелигентна форма, достъпна за младите.

Аз като един приложен националист, прагматичен човек, смятам, че в България трябва да гледаме не към националния отбор по футбол, а към националния отбор по духовност. Там имаме наистина големи завоевания в миналото. Но все пак имаме много читави хора и днес. Те са разпръснати, те не са обединени, те са повечето скромни, скрити в областта, в която работят. И от честния учител, натоварен с мизерията на заплатата си и агресията на своите разлигавени възпитаници, които пушат скъпи цигари и се возят в скъпарски автомобили, до обикновените книжари, книжовници, до хората, които работят в изкуството, а те не са малко. Духовността е това, да имаш съзнание за минало, настояще и бъдеще. Не трябва да се допусне ние да надживеем България. Защото има и такива мрачни перспективи. Все пак аз съм един умерен оптимист, тъй като във всяка една епоха са се оплаквали от властта и от тази паплач, която не разбира духовните си представители.

Цялото интервю:
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2008, № 10 (107)