Проф. Георги Маринов: Субектът „държава” (откъс)

March 8th, 20122:50 pm @

0


Проф. Георги Маринов: Субектът „държава” (откъс)

Откъс от новоизлязлата книга на проф. Георги Маринов “ГЕОИКОНОМИКС. Трансформацията”

Това е може би един от най-сложните императивни казуси на човечеството. Националната държава е била и продължава да бъде основен субект на международните отношения и на международните икономически отношения. Все още в теоретически и практически аспект тя остава главен субект и обект в международния живот, независимо какви процеси протичат понастоящем – интернационализация, глобализация или регионализация. Редица нови обстоятелства провокират към връщане на позабравената научна хипотеза за „отмиране на държавата” (К. Маркс). Тази негова прогноза както е известно се свързва със свободния пазар като „гробокопач” на държавата. Близка по тази логика е властващата теория за пазарния фундаментализъм: пазарът няма нужда от държавен контрол и регулиране. Т.е. същият механизъм за „стопяване” на държавността. Нов прочит на тази тема индикира подобна императивна прогноза, но като се отчитат обстоятелства, които могат да се квалифицират на този етап като тенденции. Друг е въпросът, че те не са формулирани от обществените науки като теория, но могат да се приемат като закономерности на този и следващи етапи. Без да е възможно да се прогнозира крайният резултат: ще отмре ли или не класическата държава, ще се трансформира ли в нещо непознато (или очаквано) досега или ще претърпи модификация в духа на господстващите сега доктрини за развитието на човечеството и на първо място теорията за мондиализма? Още повече, че държавната институция е много добре юридически разработена и политически защитима още от древни времена, когото „де факто” са поставени нейните фундаменти, до днес почти непроменени. Може би в тази обусловена историческа стабилност се крие и нейната сила! За какво става въпрос?

Глобализацията, особено регионализацията не може да не поражда провокативния въпрос – накъде отива класическата държава? Какви симптоми на трансформации се забелязват при този основен субект на международните (гео)политически и на международните (гео)икономически отношения?

Субектът държава отчетливо стои в експлицитния (открит, явен) ред на обществените явления, има водеща управленска позиция (поне досега) по отношение на останалите субекти (държавни децентрализирани и деконцентрирани структури, физически и юридически лица). Като обществен организъм с древни традиции и опит се отличава с висока автономност на функциониране и стабилност в обкръжаващата вътрешна и външна среда (пространства). Дали това вече е така? Има ли скрити (имплицитни) аспекти в развитието на този субект? Теорията за мондиализма (за единен свят, единно управление, единно правителство), а също и регионалните измерения на глобализацията в лицето на Европейския съюз (Европейска федерация, Съединени щати на Европа) уклончиво третират (засега теоретически) държавата като субект на бъдещи световни модели. Икономическият подход в глобализацията поражда мотивиращи фактори за трансформация на субекта държава. Абстрахирайки се от правните каузални страни на въпроса, се улавят няколко съществени тенденции.

Първо. Процес на предоставяне (доброволно или принудително под различни форми) на национален суверенитет (една от най-важните характеристики на държавата) на наднационални регионални (например ЕС) или на глобални управленски структури (например ООН и други международни организации). Процесът тече в целия диапазон на познатите държавни функции. Особено характерен е при регионалната интеграция на евросъюза (формите, етапите, равнищата на интеграция). Това „изпразване” на държавността означава само едно – движение към регионален модел на конструиране на регионална наднационална „държава”. Правната форма – Съединени щати на Европа (СЩЕ) или Европейска федерация, в случая е без значение. Кризата в еврозоната отново възкреси англосаксонският вариант – СЩЕ! Да се мисли така навява самата конструкция на Европейския съюз, която със своите функции наподобява националната държава. Като геополитически проект Европейският съюз преследва функционална маргиналност на държавността на държавите-страни членки на съюза. В този процес е очевидна тенденцията към преотстъпване на национален суверенитет в различни области на регионалното наднационално управленско равнище. Икономическата, технологична и военна мощ на субектите, тяхната (гео)политическа и (гео)икономическа позиция в регионалното и глобално пространство, както и тяхната неравнопоставена представителност в наднационални структури на управление, формализират в не малка степен процеса и го правят противоречив като много съвременни явления, породени от глобализацията. Тази противоречивост, източник на конфликти на регионално равнище, е много по-слабо изразена на глобално, поради специфичния международноправен режим и механизъм за взимане на решения и привеждането им в изпълнение от субектите на МО и МИО. В глобалното пространство преобладават все още формите на сътрудничество и много от международноправните решения, подлежат на изрично одобрение от субектите. В последно време „мондиалната апологетика” чрез механизмите на практическата геополитика критикува международното публично право именно в този пункт и се активизира по отношение на тезата за внасяне на повече радикален реформизъм в работата на наднационалните глобални структури. Мотивацията е продиктувана от стремеж за изпълване на мондиалната идеология с допълнителен радикален заряд. Глобалната икономическа криза вероятно ще забави, но едва ли ще преустанови процеса на преотстъпване на национален суверенитет.

Второ. Аргумент в полза на тезата за отслабване на ролята на държавата е преодоляване на проблема за „статусната информация”. Има се предвид, че със създаването на глобалната комуникационна мрежа (интернет) и на регионалните домейни, държавата загуби стратегическото предимство за селектиране и формиране на различни равнища на достъп до информация, изхождайки единствено от общи (сигурността) или специфични институционални интереси. Както легални (коректни) ползватели (users) на мрежите, особено общността на хакерите, имат възможности за достъп дори и до класифицирана информация. Става дума преди всичко за увеличаващия се равен достъп до различна по своя характер информация, особено свързана с новия стратегически ресурс – знанието и нейното свободно комуникиране в ускорен времеви режим между ползвателите в различни точки на локализиране на субектите в глобалното геоикономическо пространство. Така или иначе, държавата отстъпва все повече от своята функция на централен държател на статусна информация и контрола върху нейното ползване.

Трето. Тенденция към „приватизиране” на националната държава. Странно като терминология, но такъв процес тече в няколко (засега) насоки:
Създаването на частни управленски структури, които се натоварват със стратегически политически и икономически функции във вътрешен и международен план. Типичен пример е Федералният резерв на САЩ (ФЕД), който изпълнява функциите на национална „държавна” банка (обединявайки 12 най-мощни регионални банки). Симбиозата: публично-частно управление на най-развития към настоящия исторически момент международен субект, се считаше (поне доскоро) като първообраз на едно бъдещо управление на глобалния свят. Композицията Световна банка и МВФ бяха другите лястовици за този предполагаем от (нео)либералната апологетика модел на бъдещо глобално развитие. Национална „частна” банка е имало и в Канада, последствие национализирана. Постепенното налагане (Вашингтонският консенсус) на разделителни функции между националните банки и правителствата (независимост на банковия национален орган, ограничени функции за валутно регулиране, дистанциране от реален контрол върху дейността на търговските банки и други финансови институции). Разширяване на „корпуса” на частните медиатори (посредници) да изпълняват типично държавни функции и задачи, вкл. Социални, правни и фискални, а също така от сигуритарен характер.

Четвърто. След края на „студената война” се наблюдава засилен процес на формиране и нарастваща роля в глобалната и регионална геополитика и геоикономика на едно явление (и инструмент, механизъм), което наричаме „(гео)политическа агентура”. Явление, което се развива и разраства най-вече на равнище елитно управление на държавата. Обхваща и средното управленско равнище, както и граждански структури от типа на НПО. Това е допълнителна схема и механизъм за отслабване на държавността в страни в преход и по принцип в страни с ниско равнище на икономическо, военно, социално и гражданско развитие, с неутвърдени или деформирани демокрации. Ролята и действията на геополитическата агентура се свеждат като резултат до една основна функция, (която подменя важни държавни): обслужване на (гео)политически и (гео)икономически интереси от по-висок порядък (регионални и глобални) за сметка на интереси на по-ниско равнище: национални и локални. (Гео)политическата агентура постепенно се институционализира нелегитимно (незаконово) или легитимно чрез механизмите на лобизма и други инструменти за въздействие. Освен това се осъществява симбиоза на „геополитическата агентура” с олигархически икономически и финансови структури, опериращи на глобално, регионално и национално равнище. Подобно срастване е нов, още недобре изучен феномен в регионалната и глобална геополитика и геоикономика. Едно обаче е очевидно: геополитическата агентура, рожба на съвременни политически технологии, е добре нацелен удар срещу всяка държавност.

Тези и други очаквани аспекти в развитието на субекта държава би следвало да породят съществени корекции в съдържанието на понятията „държава” и „държавност”. И това може би щеше да стане ускорено в близко време, ако глобалната икономическа и финансова криза не стопира процеса. Засега временно! Разбира се, има силни противодействащи фактори срещу тенденцията държавата постепенно да се превърне в имагинерен субект и обект на МО и на МИО и така да се разчисти пътя за идеите (и целите) на мондиализма и (нео)либерализма. Парадоксалното е, че именно силните субекти в глобалния свят, които генерират идеите за трансформации на държавата в горния дух, са един от тези противодействащи фактори. Мотивацията е една – запазване на определени геополитически позиции в глобалния свят, които отговарят на техните доктринални виждания за доминиране и хегемония, но за сметка на интересите на субектите със слаба икономическа и военна мощ. Засега няма механизъм, който да замести съществуващия за доминиране в международната политика: само силни икономически, технологически и военни субекти могат да претендират, да постигат и удържат с различни средства (най-вече геоикономически) водещи позиции в управлението на глобалния свят.

Държавният императив се очертава да се „върти” около „изпаряването” на автономността и суверенитета на държавата, което е цел на неолибералната идеология и на глобализма. Но това ще бъде продължителен исторически процес, свързан с нови трансформации. Лансира се концепцията за т.нар. „глобална информационна инфраструктура”. Нейната същност бе изложена не случайно от САЩ на първата конференция на Международния съюз по телекомуникациите в Буенос Айрес през 1994 г. През 2000 г. Г-8 прие Харта за глобалното информационно общество. Въпреки интензивните пробиви в глобалните мрежи (хакерството, Уикиликс) тенденцията за по-малко държава във всичко се очертава като необратима гледна точка на глобализма и мондиализма. Държавата определено губи позиции като субект в областта на информацията и телекомуникациите, един от силните елементи на национална сигурност, считани доскоро за „светая светих„ на държавността.

И все пак, тотално ли губи своя суверенитет държавата и променя ли се нейното историческо статукво? Нарушава ли се равенството между общество (нация) и държава? Интересни са тезите в този насока. Едната е, че просто се променя статуса на държавата в аспект съкращаване на нейната функционалност. От тази гледна точка държавата действително все повече се „освобождава” от важни функции, вкл. фискални, считани като непревземаеми нейни позиции. Т.е. държавата се модифицира в субект с нарастваща имагинерност. С уговорката, че става въпрос за продължителна историческа тенденция.

Другата е свързана с промяна на парадигмата за власт и контрол. Най-добре изразява нейната същност Улрих Бек, който говори за т.нар. „мета-властова игра” (meta power play) Т.е. субектите постепенно, но активно ориентират правилата за налагане на власт и установяване на контрол върху нея към глобалната геополитика и геоикономика, а не към националната държава. Съвсем основателно той илюстрира в чист вид тази метавластова игра с икономиката, която според него, се измъква от властовите отношения, налагани от националните държави и се трансформират в глобални. Това става приоритетно в новоформиращи се регионални и глобални пространства, вкл. виртуални. Изводът, който прави е смущаващ, но не изненадващ: не икономическата инвазия под формата на преки частни инвестиции (ПЧИ) е страшна за субекта – държава, а липсата на такава! За това, че изводът е резонен, свидетелства задълбочаването на последствията от световната икономическа криза за малките и средни субекти-държави: оттеглянето или намаляването на инвестиционната активност на ТНК /транс-национални корпорации/ в тях още повече влошава тяхното икономическо и социално положение. Тезата е удобна и за неолибералната идеология. Изглежда, че ТНК могат да имат само положителна визия за своята дейност! Съжденията на У. Бек са интересни и поради това, че внушават и друго разбиране на глобализацията, като предлага друга терминология – космополитизация! Не е нов термин. Според него националната държава си остава, но като космополитична (както църквата е отделена от светската власт), а индивидите – с космополитична идентичност. Така нещата си идват на място. Класическата власт и контрол от националните пространства се материализира най-добре в регионалните и глобални пространства. А каква става с националния суверенитет? Той също се трансформира, но как? Чрез прецизиране на термините „суверенитет” и „автономия”. Ако космополитизацията ограничава автономията на субектите, то по логиката на националната парадигма се ограничава и суверенитета. У. Бек счита, че загубата на автономност (увеличени наднационални зависимости) при различни действия на субекта-държава води до нарастване на „съдържателен суверенитет” в икономически, социален, военен, сигуритарен аспект. Т.е. до нарастване на функционалните възможности на субекта-държава. Пример не се дава, но очевидно най-типичният и показателен за сега е Европейският съюз. Тезата е приемлива, защото по-смекчено отразява реални процеси в развитие на държавата, изложени в други раздели. И все пак, без да влизаме в полемика, ще си позволим да припомним теорията на Л. Гумилев за „некомплиментарната същност на света”. Той не визира икономическата разнородност, обръща обаче специално внимание на социокултурната, етническа, конфесионална, езикова и друга некомплиментарност. Факт е, че в наши дни сме свидетели на силово прилагане на нови (гео)политически технологии, които са израз на стремеж към ускоряване на процеса за преодоляване на икономическата глобална некомплиментарност с другите й аспекти. Времето ще покаже дали новият мобилен еднотипен човек ще се адаптира към това желано от неолибералната идеология предизвикателство, което важи и за управлението на глобалната икономика. Няма да е излишно да се позовем и на друг авторитет като Е.Уолърщейн, който по повод започващата глобална икономическа криза прави няколко изводи:

– настъпва краят на американския долар като световна резервна валута

 – отиване към по-краен протекционизъм както от високоразвити, така и от слаборазвити държави (подобни мерки предприеха ЕС, Китай, САЩ и други субекти)

– засилване на кейнсиански мерки за спасяване на частни икономически и финансови субекти (активна политика за подпомагане с публични средства на частния финансово-банков и реален сектор)

– обръщане към социално ориентирани политики.

Възниква резонният въпрос, кой (кои) субекти могат да се справят с такива предизвикателства? Отговорът не е толкова сложен, а ходът на кризата доказа добре известното: субектът държава с нейния многовековен опит, традиции и изпитани политически технологии за управление. Това е не само предизвикателство, но и проблем на днешното човечеството. Да, тенденцията е очевидна: „метавластовата игра” се пренася на регионално и глобално равнище. Открит остава обаче въпросът за отговорността! На глобализационно (космополитично) равнище властта е доста анонимна като проявление, а отговорността прекалено размита. Кой е субектът – носител и на двете функции? Оказва се (по думите на Бек) това е капиталът! Той циркулира и се трансформира по свои правила или правилата ги разработва и налага най-вече имплицитния и в по-малка степен експлицитния модел за управление на света. Без капитала да носи отговорност за последствията. С други думи, без отговорност на финансовите и банкови институции и на ТНК. Отговорността остана за субектите-държава! И тук като че ли прозира истината! Космополитичният капитал по своята същност трудно може да носи отговорност. Но силата, която го направлява и генерира механизмите за непрекъснатото нарастване на неговата стойност, докара банковият сектор да се прости с приети норми за морал, утвърдени в различни периоди на функциониране на капиталистическата икономика. И именно тази сила в условията на криза, вещаеща катастрофални последствия за системата, прояви „историческа висока отговорност” да спасява ситуацията. Коя е тази сила? Това са правителствата и други институции на явния модел на управление и субектите на скрития модел. Нещо, което трябваше да се забрави, стана отново актуално: в съотношението политика – икономика доминира политиката. Свободният пазар, колкото и „свобода” да му се налива, запазва подчиненото си положение спрямо (гео)политиката. Така или иначе, проблемът за концентриране на метавласт на капитала, без той да носи отговорност за последствията, придоби глобален характер. Световната икономическа криза е едно от тези последствия. Нарушаването на исторически утвърдени или създадени коректни правила от страна на капитала предизвиква непредвидими и фатални последствия. Други причини и мотиви променят резонната (естествена като морал и етика) характеристика на управляващите елити. Финансовият инженеринг отвори широко възможността за проява на безгранична алчност и повсеместно неспазване на върховенството на закона от властимащите и безвластови субекти. Световната финансова и икономическа криза е поредното доказателство за увеличаваща се степен на икономическо управление без морал като проява на настъплението на икономическия фундаментализъм в глобален мащаб.

И така! Формулиране на императив на националната държава на този етап е невъзможно. Ще упоменем още един противоречив факт – индивидуализмът като широко препоръчван и налаган модел на икономическо поведение. Той е в унисон с неолибералната парадигма, но не решава проблема за властовото противопоставяне. По същия начин стои и въпросът за мултикултурния свят! Очертава се, че единствено със специфични функции политическата държава може да решава по-приемливо този проблем. В противен случай (както е в ЕС) мултикултурността продължава да бъде едно идеологическо пожелание на неолибералната парадигма за единен глобален свят. И още нещо, заслужаващо внимание: всяка ТНК, не само по икономическа мощ, но и с другите си функции и йерархична структура на управление и форми на корпоративна власт, е аналогия на субекта-държава. Това случайно ли е? Но провежда винаги рестриктивна социална политика в кризисни периоди. Следователно, съществува принципната възможност един субект да слезе от историческата сцена и да се замени с други, с аналогична функционална характеристика. Едно е ясно засега, предизвестеното обявяване на ускорена смърт на субекта-държава се отлага във времето!