Този текст го дължа, защото винаги гледам право в очите предателите. Приятелите. Измекярите. Любовите. Мъжкарите. Педерастите. Пичовете.

И мишките също, когато не са по дупките. Срещу сайта ми АФЕРА се води война. Всички онези, които потриват потни ръчички и пируват без време, сигурни, че съм сама, беззащитна, луда, маргинална, лесна мишена, дивачка някаква, която могат да смачкат от раз, сбъркаха не адреса, нито сървъра, още по-малко домейна. Объркаха нивото.

Никога не съм сама, просто защото никой никога не е сам. Това обаче е разговор за Посветени.

Нямам таван.

Което е кофти новина за свален психо-профил, от която и спецразработка да го погледнеш.

„Смешна” съм. Нямам банка зад себе си. Нито съм бос на bTV, ТВ7, Уикенд, Галерия и Пъпковидния Труд. Никой не ми брои пачки. Нито ме обгрижва правителствено и меверейски. Както и тракторски.

Цял живот съм била свободна да тръшкам врати на типове, които не понасям.

Въпрос на избор, който всеки има.

За да си купя цигари съм просила стотинки от баща си, Бог да го прости, но никога не съм падала на колене.

Ръмжала съм между четири стени обругана, смачкана, задушаваща се, защото и ТОГАВА, както СЕГА забраняваха думите ми. Вила съм, плакала съм срутена, защото мислех, че света свършва щом ти забраняват професията, в която си влюбен.

Урок беше.

И го научих за шестица.

„Милите” ми колеги и ТОГАВА, и СЕГА вдигаха банкети, когато ме уволняваха, когато ме гонеха, когато си тръгвах, беше им толкова хубаво и спокойно пространството – БЕЗ МЕН.

Но… кофти новина.

Винаги се връщах!

Разгромена, но все още желязна.

Гаден характер. Жилка на гръцки инат.

И онези думички на татко, винаги ме връщаха, онези думички някога, когато бе с мен на стадион „Юрий Гагарин”, и аз, едно пайтаче мъничко, трябваше да спечеля спринта, о, как трябваше да го спечеля… Но се сринах психически преди старта. И тогава – татко ме погледна право в очите, стисна ми ръката и простичко ми каза: „Помниш ли Белю Пушилката на Джек Лондон? Човек иикога не е победен докато не са го победили!”.

Спечелих онова съзтезание. Бях първа. И трябваше да вляза в Спортното училище. Но по онова време имаше мноооого важна графа „ръст”, а аз там имах нула точки, защото си бях, както ви казах, едно бързо, но дребно пайтаче.

И останах първа резерва. След месец, получих известие да се явя пак на изпит – съзтезание за попълване на бройките. Баща ми, този великан по дух, пак ме погледна и вместо мен изрече: „С дъщеря ми кепазе няма да си правите!”.

Защото той знаеше, че всъщност бях спечелила и бях първа и нямаше нужда от никакво второ съзтезание, и че чиновническата схема ме унижаваше.

Винаги ще съм му благодарна, защото бе голям спортист и можеше да ме пробута, ако беше измекяр, да бъда първа в списъка, дори без да съм се явявала на изпит– че не го направи.

И ме научи. сама да падам и винаги да помня, че човек никога не е победен, докато не са го победили.

Животът ми се превърна във война и това погледнато от друг ракурс е смешно.

Тези, които са сигурни, че са ме съборили, не са от стъпалото, на което съм стъпила. А тази стълба пак е друга тема, защото е за Посветени.

Дали ще сринат АФЕРА, дали ще ми запушат устата като ТОГАВА, когато имаше пълна забрана да се появявам в която и да е медия, изобщо не ми пука.

Винаги се връщам.

И никога не забравям.

Била съм очи в очи с мъжаги, докато са ги стреляли. а не скрити мишки като тези, които сега мишкуват в сайта ми АФЕРА.

Виждала съм мъже, лоши или добри, всичко е относително, които са заставали срещу смъртта с открито лице.

Виждала съм босите пети на Бойко Борисов срещу себе си.

Гледала съм право в очите на Алексей Петров, когато днешни „смелчаги”, громящи го днес, се насираха пред него и му ближеха стъпките.

Бопаджии, ченгета и всякакви ала цецови типчета ме научиха с мръсотиите си на инстинкт и усет да ги прогнозирам и на сън.

Да сме наясно.

Да, аз съм никоя.

Но нямам таван.

Не съм в Играта с големите пари.

Не се фръцкам по телевизиите, нямам лъскави офиси, не въртя свирки на чорбаджии, не спя с дебелогъзести вип-персони, само и само да ме пишат „водеща журналистка”.

Аз съм в окопите.

Стигат ми шепичката пичаги около мен.

И онази Стрелешка вяра, че никога няма да предам Истината.

Толкова.

Оригиналът в Афера.БГ